43 псалм от „Новия псалтир“
Леля настоява да ме придружи до лабораториите, които, като всички държавни служби, са струпани около складовете на пристанището: дълга редица от яркобели сгради, блеснали като зъби в мляскащата уста на океана. Когато бях малка, току-що дошла да живея при нея, тя трябваше да ме води до училище всеки ден. С мама и сестра ми сме живели близо до границата и в началото, когато дойдох тук, тези криви и неосветени вмирисани на зеле и развалена риба улици ме плашеха. Все молех леля да ме държи за ръка, но тя никога не го правеше, аз стисках юмруци и следвах хипнотичния звук от триенето на кадифените й панталони, очаквайки с ужас момента, когато девическото училище „Света Ана“ ще се появи над гребена на последния хълм — висока сграда от тъмен камък с напукани от времето стени, като лицата на старите рибари около доковете.
Невероятно е как се променят нещата. Толкова много се страхувах от портландските улици, че не смеех да се отделям от леля. Сега ги познавам като петте си пръста, мога да следвам завоите и извивките им със затворени очи и в момента най-много от всичко искам да съм сама. Ароматът на океана се усеща ясно, въпреки че самият той не се вижда от непрекъснатите завои на улицата, и това ме успокоява. Соленият му дъх прави въздуха тежък и плътен.
— Не забравяй — повтаря леля за стотен път, — те искат да разберат що за личност си, но колкото по-общи отговори даваш, толкова повече се увеличават шансовете ти.
Леля винаги говори за брака с взети директно от книгата „Ш-ш-т“ думи като „дълг“, „отговорност“ и „постоянство“.
— Разбрах.
Един автобус профучава по улицата покрай нас. Върхът на сградата на „Света Ана“ вече наднича зад хълма и аз проточвам врат, представяйки си Кара Макнамара или Хилъри Пейкър да гледат през прашасалите прозорци, да се кикотят и да сочат към мен. Всички знаят, че оценяването ми е днес. През годината са предложени само четири момичета и датите се знаят предварително от всички.
Читать дальше
Леля настоя да си сложа грим и сега усещам кожата си хлъзгава и мазна. Когато у дома се погледнах в огледалото, реших, че приличам на риба, особено с тази вдигната коса, захваната с метални фиби и шноли: риба с цяла дузина забити в главата й куки.
Не обичам да се гримирам, изобщо не се интересувам от мода и не си слагам червило. Първата ми приятелка, Хана, мисли, че нещо ми хлопа на тази тема, но това е разбираемо. Тя е невероятно красива, винаги изглежда, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон, дори и когато завърти русата си коса като гнездо на върха на главата си. Аз не съм грозна, но не съм и красива. Всичко е някак си по средата. Очите ми не са зелени, нито кафяви, а нещо по средата. Не съм слаба, но не съм и дебела.






