ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Страхуват се, че може хората да се надигнат и масово да хукнат към Пустошта. След няколко дни ще се успокоят и ще можем да си получим доставките. Но дотогава... — тя кима с брадичка към чинията — сме на фъстъци.

Отчупвам малко парче от питката. Всъщност не е толкова гнусно: препечено и хрупкаво, само дето е малко мазно и оставя лъскави петна по пръстите ми. Но е много по-вкусно от кашата и аз го споделям с Рейвън. Тя ми се усмихва.

Читать дальше

— Да. Това е заслуга на Роуч, нашия готвач. Той може да направи добро ястие буквално от нищо. Хайде да не е чак добро, но със сигурност ще става за ядене.

— Роуч? Това ли е истинското му име?

Рейвън завършва плитката, мята я зад рамото си и започва друга.

— Не по-фалшиво от всяко друго име — казва разсеяно. — Роуч е живял цял живот в Пустошта. Родил се е в една база на юг, близо до Делауеър. Там са го кръстили така. Когато дойде тук, вече си беше Роуч, или Хлебарката.

— Ами Блу?

Изяждам едната питка и оставям чинията с втората на пода до леглото. Не искам да насилвам късмета си.

Рейвън се колебае за миг, после казва:

— Тя е родена тук, в тази база.

— И си я нарекла Блу заради сините й очи, нали?

Рейвън се изправя рязко и се обръща настрани.

— Ммм — промърморва без желание, отива до мивката, изключва газената лампа и пали едно от фенерчетата. Батерията му е толкова слаба, че стаята като че ли потъва в още по-дълбок мрак.

— Ами ти? — не млъквам аз.

Тя сочи към косата си и се усмихва:

— Косата ми е черна като гарван. Затова съм Рейвън. Не е много оригинално, нали?

— Имах предвид. къде си родена? Тук ли? В Пустошта?

Усмивката изчезва, угасва като свещ и аз изтръпвам. Въпросът ми изглежда я ядосва.

— Не — отговаря кратко тя. — Дойдох тук на петнайсет години.

Разбирам, че не бива да питам повече, но любопитството ми надделява.

— Сама ли дойде?

— Да.

Тя изгася и втората лампа, която продължава да пръска слаба синя светлина още няколко секунди, и тръгва към вратата.

— Рейвън значи гарван — казвам аз и тя замръзва на място с гръб към мен. — А какво е

истинското ти име? Как си се казвала, преди да дойдеш тук?

Тя остава неподвижна за момент, после се обръща бавно към мен. Ръцете й държат фенерчето ниско и лицето й остава в сянка. Очите й отразяват лунната светлина и проблясват в мрака като черни въглени.

— Време е да свикваш с това — казва тихо, но решително тя. — Всичко, което си била, животът, който си имала, хората, които си познавала... всичко става на прах. — Тя тръсва глава и казва твърдо: — За нас няма преди. Има само сега и онова, което идва след него.

После излиза с фенера в коридора и ме оставя в пълна тъмнина.

На следващата сутрин се събуждам гладна като вълк. Чинията с втората питка е тук и докато се мъча да я достигна, се търкулвам и падам на пода.