Повдигам се на колене и виждам един бръмбар да изследва питката отблизо. Преди подобна гледка щеше да ме изстреля в тоалетната, но сега съм толкова гладна, че изобщо не ми пука. Первам насекомото, то изхвърча от чинията и се скатава в ъгъла. Хващам питката с две ръце, набутвам я в устата си и облизвам всеки пръст поотделно. Това определено не ми е достатъчно.
Хващам се за леглото и успявам да се изправя. За пръв път от дни съм във вертикално положение и за пръв път правя нещо различно от това да лазя до оставения в ъгъла леген, който използвам за тоалетна. Пълзейки в мрака с приведена между раменете глава и треперещи колене, приличам на животно. Напълно съм изгубила човешкия си облик накъде по пътя.
Тръгвам към вратата, но силите ми са толкова малко, че едвам се добирам до нея и останала без дъх се облягам тежко на страничната греда. Свеждам поглед, оглеждам се и установявам, че приличам на чапла с пълна торбичка под човката издут корем и тънки като вретено крака — като онези, които съм виждала из крайбрежните пещери в Портланд, и винаги съм се чудила как може да съществува създание без никакви пропорции на тялото.
Излизам от стаята в дълъг тъмен коридор с каменни стени и без прозорци. От дъното му се носят гласове, смях, скърцане на столове и плисък на течаща вода — характерни за всяка кухня звуци издавани от събрали се на вечеря хора. Опирам ръце в стените и тръгвам по тесния коридор по посока на гласовете, усещайки за пръв път, откакто съм тук, че имам крака, ръце и тяло. Спирам до една широка стая без врата и надниквам вътре. Едната й половина е пълна със санитарни материали и препарати за почистване — марля и огромни количества антибактериален препарат, стотици кутии със сапун, всякакви превръзки, — а в другата половина има четири тесни матрака поставени директно върху пода и затрупани с дрехи и одеяла. Продължавам надолу и се натъквам на друга стая. Решавам, че е спално помещение, защото тук матраците са наредени от стена до стена, покриват всеки сантиметър от пода, така че помещението сякаш е застлано с огромен юрган, съшит от парчета в различен цвят.
Читать дальше
Изведнъж ми става кофти. Чувството за вина ме изгаря отвътре. Сигурно са ми дали най-хубавата стая и най-хубавото легло, може би единственото, а аз ги подозирах в какво ли не. Колко глупава съм била да вярвам на всички лъжи, които ни говореха за това място. Да си мисля, че Невалидните не са хора, а зверове, и да се страхувам да не ме разкъсат на парчета, ако случайно ме срещнат. А те ми спасиха живота и ми дадоха най-мекото легло, излекуваха ме и не искат нещо в отплата. Не мога да си го простя. Вече разбирам, че зверовете са от другата страна на оградата.






