ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Повдигам се на колене и виждам един бръмбар да изследва питката отблизо. Преди подобна гледка щеше да ме изстреля в тоалетната, но сега съм толкова гладна, че изобщо не ми пука. Первам насекомото, то изхвърча от чинията и се скатава в ъгъла. Хващам питката с две ръце, набутвам я в устата си и облизвам всеки пръст поотделно. Това определено не ми е достатъчно.

Хващам се за леглото и успявам да се изправя. За пръв път от дни съм във вертикално положение и за пръв път правя нещо различно от това да лазя до оставения в ъгъла леген, който използвам за тоалетна. Пълзейки в мрака с приведена между раменете глава и треперещи колене, приличам на животно. Напълно съм изгубила човешкия си облик накъде по пътя.

Тръгвам към вратата, но силите ми са толкова малко, че едвам се добирам до нея и останала без дъх се облягам тежко на страничната греда. Свеждам поглед, оглеждам се и установявам, че приличам на чапла с пълна торбичка под човката издут корем и тънки като вретено крака — като онези, които съм виждала из крайбрежните пещери в Портланд, и винаги съм се чудила как може да съществува създание без никакви пропорции на тялото.

Излизам от стаята в дълъг тъмен коридор с каменни стени и без прозорци. От дъното му се носят гласове, смях, скърцане на столове и плисък на течаща вода — характерни за всяка кухня звуци издавани от събрали се на вечеря хора. Опирам ръце в стените и тръгвам по тесния коридор по посока на гласовете, усещайки за пръв път, откакто съм тук, че имам крака, ръце и тяло. Спирам до една широка стая без врата и надниквам вътре. Едната й половина е пълна със санитарни материали и препарати за почистване — марля и огромни количества антибактериален препарат, стотици кутии със сапун, всякакви превръзки, — а в другата половина има четири тесни матрака поставени директно върху пода и затрупани с дрехи и одеяла. Продължавам надолу и се натъквам на друга стая. Решавам, че е спално помещение, защото тук матраците са наредени от стена до стена, покриват всеки сантиметър от пода, така че помещението сякаш е застлано с огромен юрган, съшит от парчета в различен цвят.

Читать дальше

Изведнъж ми става кофти. Чувството за вина ме изгаря отвътре. Сигурно са ми дали най-хубавата стая и най-хубавото легло, може би единственото, а аз ги подозирах в какво ли не. Колко глупава съм била да вярвам на всички лъжи, които ни говореха за това място. Да си мисля, че Невалидните не са хора, а зверове, и да се страхувам да не ме разкъсат на парчета, ако случайно ме срещнат. А те ми спасиха живота и ми дадоха най-мекото легло, излекуваха ме и не искат нещо в отплата. Не мога да си го простя. Вече разбирам, че зверовете са от другата страна на оградата.