ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Чудовища в униформи, които говорят мило, но изричат само лъжи и се усмихват докато ти прерязват гърлото.

Коридорът прави остър завой наляво и гласовете се засилват. Замирисва на готвено месо и стомахът ми се обажда на мига. Минавам покрай още няколко стаи. Повечето са спални помещения, но едната от тях е почти празна и всичките й стени са от рафтове.

Върху тях има няколко консерви с боб, наполовина празен чувал с брашно и колкото и странно да е една прашясала кафеварка, набутана дълбоко в ъгъла на най-горния рафт. В другия ъгъл има кофи, кутии от кафе и моп за миене на пода.

Вторият завой е надясно и коридорът неочаквано завършва с друга стая, много по-просторна и светла от останалите. По цялата къса стена е разположено голямо каменно корито, подобно на онова в моята стая. Над него се вижда рафт с десетина запалени газени лампи и техния пламък пълни помещението с мека жълтеникава светлина В центъра има две дълги тесни маси, заети и от двете страни с хора.

Щом влизам, разговорите спират рязко. Десетки очи се насочват към мен и изведнъж осъзнавам, че върху себе си нямам нищо, освен огромна мръсна тениска, покриваща едва половината от бедрата ми.

Мъжете седят рамо до рамо с жените. Хората са на различна възраст всички неизлекувани

— и това ми се струва толкова странно, толкова различно, че забравям да дишам от ужас. Отварям уста да кажа нещо, но от нея не излиза нито звук. Тишината е тежка като камък, очите им прогарят дупки в мен.

Рейвън ми се притичва на помощ.

— Сигурно си гладна — казва приятелски, изправя се и кима към седналото на края на масата момче. Момчето е на тринайсет, най-много четиринайсет години, слабо, жилесто и с белези от пъпки по кожата. — Скуиръл — свъсва вежди тя. Още едно странно име — катерица.

— Свърши ли с яденето?

Момчето поглежда нещастно в празната си чиния, сякаш се надява погледът му да материализира още малко храна.

— Да — отвръща тъжно то, откъсва поглед от чинията, колкото да ме погледне, и пак го забива в нея. Аз увивам ръце около корема си и свеждам глава.

— Тогава ставай. Лена няма къде да седне.

— Ама... — надига глас момчето, но Рейвън го смразява с поглед.

— Ставай, Скуиръл. Свърши нещо полезно. Провери гнездата за съобщения.

Скуиръл ми мята злобен поглед, но става и отнася чинията си в мивката. Пуска я така, че да изтрака по каменното дъно, и Рейвън, седнала отново на мястото си, го захапва на секундата:

— Който чупи — купи, нали знаеш?

Това предизвиква хихикания, момчето излиза шумно по каменните стъпала в далечния край на стаята, като набива нарочно крак.

— Сара, сипи на Лена да хапне — заповядва Рейвън и се връща към обяда си: купчинка с няколко лъжици сивкава каша, сипани в центъра на чинията.

Едно момиче с огромни очи и слабо като вейка телце скача пъргаво от стола си.