ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Сара млъква, свежда виновно глава и на мен ми просветва: дрехите в онзи склад, панталоните и блузата, с която съм облечена — всичките трябва да са дошли отнякъде, може би точно оттук.

— Спри за момент — казвам, останала без дъх.

Спираме пред старото училище, за да си почина. Мястото е огряно от слънце и аз приемам с благодарност топлината. Птичките пеят над главите ни и прелитат между дърветата като малки бързи сенки. В далечината дочувам гласове и смях. Невалидните секат дърва и златистозелените листа по клоните танцуват из въздуха.

Една катеричка е застанала на горната площадка на голямо стълбище, очевидно някога отвеждало до главния вход на училището. Седнала на задните си лапи, тя умело бели с предните един орех. Най-ниското стъпало опира в меката, покрита с диви цветя и трева, земя. Замислям се за всички крака, изкачвали стъпалата дотам, където сега стои катеричката, за всички малки топли ръце, въртящи кодовите комбинации на ключалките на шкафчетата си, за пискливите гласове, за суматохата и тропането по циментовия под, и си представям какво е станало с тях по време на прочистването — паника, писъци, бяг. И после пожарът.

В училище ни учеха, че прочистването е станало бързо и безболезнено. Прожектираха кадри на весело махащи от кабините си пилоти, докато бомбите падат върху зеления килим под тях. От онази височина дърветата изглеждаха толкова малки, че ни приличаха на детски играчки. Бомбите достигаха земята и оттам се издигаха малки кълба дим, приличащи на гъби. Нямаше никаква суматоха, нямаше как да усетим ужаса на хората долу, защото никой не пищеше. Упоритите, които не искаха да се преместят в одобрените и оградени места за живеене, заразените, неверниците изчезваха за миг — като с удар по клавиш на пиано.

Колко глупава съм била! Разбира се, че не е станало така. Няма как да е било така! Шкафчетата са оставени пълни; децата не са имали време за нищо друго, защото са се борели за живота си.

Някои от тях — много малко — вероятно са успели да избягат и са превърнали Пустошта в свой дом, но повечето са загинали. Поне за това не ни излъгаха в училище. Затварям очи и усещам, че краката ми треперят.

— Добре ли си? — слага ръка на гърба ми Сара. — Ако искаш, можем да се върнем. Ще продължим друг път.

— Добре съм — казвам, отварям очи и поглеждам назад. Извървели сме не повече от стотина метра. По-голямата част от главната улица все още е пред нас и аз съм твърдо решена да я разгледам докрай.

Тръгваме, но по-бавно отпреди. Сара ми сочи към празни квадрати от изгорена земя, оградени с порутени каменни основи, някога носели върху себе си различни сгради, и изрежда: ресторант („Беше ресторант за пици, ето откъде взехме печката“), гостилница („Знакът отпред още стои.