ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ще видиш.

— Църква ли? — питам изненадано. В Портланд църквите са направени от стомана и стъкло, с бели и чисти стени. Стерилни места, където можеш да видиш чудото на живота и на Божията воля с помощта на микроскопи и центрофуги.

— Да, това е една от старите църкви — кима Сара. — Тук ги има много. В западния край на Рочестър има една напълно запазена, все още си стои цяла. Ако искаш, някой ден ще ти я покажа.

Тя хваща края на блузата ми и ме дърпа напред.

— Хайде. Искам да ти покажа и други неща.

Преди да прескоча оградата, съм била един-единствен път в Пустошта и Алекс беше с мен. Една вечер двамата се прехвърлихме тайно през оградата, за да може той да ми покаже къде е живял и израснал. Подобно на тази, тяхната база беше разположена на широко място, било някога град или село, и все още непревзето напълно от гората и храсталаците. Но тази поляна е много по-голяма и пълна с наполовина разрушени сгради, запазени арки и части от стени. На едно място виждам спираловидна бетонна стълба, издигаща се директно от земята и стигаща до нищото. На последното й стъпало има няколко птичи гнезда.

Продължаваме напред. Едва успявам да наваксам с дишането, докато си пробиваме бавно път през влажната и на места висока до коленете трева, израснала сред свят на разруха и унищожение, сред врати, които не водят доникъде, на ръждясали автомобили без гуми, скрити сред големите й туфи, и подаващи се през счупените им прозорци дървета, на пръснати навсякъде метални части, разтопени и изкривени в причудливи форми, проблясващи на слънцето като огромни скъпоценни камъни.

Сара върви до мен, по-скоро подскача от вълнение заради чистия въздух и прескача с лекота камъните и металните части, докато аз не смея да вдигна глава, непрекъснато се взирам в тревата пред себе си, за да не се спъна. Предвижването е много бавно и уморително.

— Това някога е било град — чурулика до мен Сара — и ние вървим по главната му улица. Виж, дърветата тук са все още живи, но не се виждат никакви сгради. Ето така разбираме къде са били къщите и къде улиците. Дървеният материал гори много по-бързо и веднага разбираш. — Тя снишава глас и шепне с широко отворени очи. — Най-големите поражения не са от бомбите, разбираш ли, а от пожарите след това.

Читать дальше

Кимам с мъка.

Тя посочва към друга, сравнително голяма част от базата във формата на правоъгълник с ниски храсти и малки фиданки. Дърветата наоколо още носят следите от пожара. Сгърчени, побелели и без листа, те ми напомнят на дълги и болезнено слаби призраци.

— Това е било училище. Шкафчетата още са там, всичките са отворени. В някои от тях все още могат да се намерят дрехи и други неща.