Виждаш ли го? Вече е наполовина заровен в земята, но все още може да се прочете Сандвичи по ваш вкус“), после бакалия.
Бакалията натъжава Сара. Тук земята е изкопана и тревата е по-млада от другаде; личат следи от дълги години ровене из нея.
— Дълго време намирахме по нещо за ядене тук. Повече консерви, но понякога изравяхме и пакетирани стоки, оцелели при пожара. Но сега вече няма нищо.
Тя въздъхва печално и ние продължаваме напред. Минаваме покрай друг ресторант с огромен метален барплот и два поставени един до друг стола с метални облегалки в огрян от слънцето квадрат. Следващата съборена сграда се оказва магазин за железарски стоки („Няколко пъти ни спасява живота“) и една стара банка до него. В банката също има стълба, която изниква от нещо като прозяваща се уста, издълбана в пръстта, и свършва във въздуха. Изведнъж тъмнокосият мъж — онзи, намусеният — изниква ненадейно в слънчевия квадрат. През едното му рамо е преметната пушка.
— Здравей, Так — казва Сара и свежда смутено поглед.
Той минава покрай нас и разрошва косата й.
— Тук не е позволено за момичета, Сара — казва той. — Знаеш много добре.
— Знам, знам — извърта очи тя. — Просто исках да поразходя Лена наоколо. — После се обръща към мен. — Тук спят момчетата, Лена.
Значи така. Дори и Невалидните не могат да избегнат изцяло половото разделение.
Читать дальше
Очите на Так се спират на мен и той се мръщи.
— Здрасти — почти изквичавам от притеснение аз и се опитвам да се усмихна, но без
успех.
Так е много висок и, като всички останали тук, много слаб, но ръцете му са мускулести, а челюстта му е силна и квадратна. Веднага забелязвам знака на процедурата, онези три точици зад лявото ухо, но решавам, че е фалшива като онази на Алекс. Съществува вероятност и да е истинска, но процедурата да се е оказала неуспешна.
— Просто стой по-далеч от подземието, ясно?
Думите му са предназначени за Сара, но очите му — студени и преценяващи — не се откъсват от мен.
— Добре, добре — отвръща Сара, изчаква го да отмине и прошепва: — Така се държи с всички.
Сега разбирам защо Рейвън казва, че има лоши маниери.
— Не се стягай — добавя с усмивка тя. — Имам предвид — не го приемай лично.
— Няма — отвръщам, но истината е, че кратката ми среща с този човек ме изкарва от равновесие. А може би причината не е в него. Всичко тук ми се вижда сгрешено, обърнато наопаки или изкривено: рамките на вратите опират във въздуха, невидимите структури — къщи, магазини, улици — все още хвърлят сенки от миналото върху всичко. Усещам хората, живели в тях, чувам тропот от стотици крака, чувам смеховете им да запълват въздуха между песните на птиците. Това е място на спомени, на ехо от отминали дни.
Силите ме напускат изведнъж.






