И аз продължавам стъпка по стъпка, борейки се с тръните, пчелите, комарите, ниските клони на дърветата и с кръжащите в натежалия от мъгла въздух какви ли не мушици. Най-после достигам някаква река, влизам в нея, но изтощението ми е толкова голямо, че течението й едва не ме отнася. През нощта руква силен и леденостуден дъжд. Трепереща от студ и умора, аз се сгушвам между корените на гигантски дъб. В тъмнината около мен невидими животни пищят, пръхтят и шумолят и ме плашат толкова много, че не мога да затворя очи. Мисля си, че ако заспя, ще умра.
Затова продължавам напред. Стъпка по стъпка, после сантиметър по сантиметър.
Когато краката ми отказват, оваляна в прах и кал, и с вкус на пожар в устата, продължавам да пълзя.
Пълзя и ровя твърдата земя с нокти като червей.
Ето как се роди новата Лена.
Идва момент, когато не мога повече да се движа, не мога да измина дори един сантиметър. Отпускам глава на земята и чакам смъртта. Умората не ми позволява да заспя. Отварям очи и поглеждам нагоре. Над мен е непрогледен мрак, гората от двете ми страни не пропуска нито лъч светлина, само свирещият зловеща погребална песен вятър разклаща клоните й. Загледана в мрака, виждам погребението си като на филм. Виждам как ме спускат в някаква тъмна и тясна дупка, виждам леля Каръл и Хана, майка ми и сестра ми също са тук, и дори отдавна починалият ми баща. Всички гледат как спускат тялото ми в гроба и пеят тъжни песни.
Попадам в дълъг черен тунел, тъмен и влажен, но не ме е страх, защото знам, че Алекс ме чака от другата страна. Стои на изхода и се усмихва, окъпан в слънчева светлина, протяга ръце към мен. Вика ме...
„Хей! Хей!“
„Събуди се!“
— Хей, събуди се! Хайде, отвори очи!
Гласът ме изважда от тунела. Отварям очи, но когато вместо лицето на Алекс виждам нечие друго, непознато, с дребни сурови черти, разочарованието ме залива като студен душ. Мозъкът ми блокира и светът около мен заприличва на счупено огледало. Очите ми не възприемат целия образ, а само парченца от пъзел, които не ми говорят нищо — черна коса, голям остър нос, яркозелени очи.
— Хайде, момиче, ела на себе си. Брам, къде е водата, за Бога?
Някой пъха ръка под главата ми и изведнъж спасението идва. Леденостудената течност връща живота в мен, изпълва устата ми, слиза по гърлото, мокри брадичката и отмива вкуса на прах и дим. В първия момент се задавям, започвам да кашлям и едва не се разплаквам. Но после успявам да преглътна, отварям уста и започвам да лоча като куче. Ръката продължава да придържа главата ми и гласът ми нашепва окуражително:
— Точно така. Пий колкото искаш. Вече си добре. Вече си в безопасност.
Ето как се раждат хората. В началото са напълно безпомощни, но щом се сгушат в нечии силни ръце, започват лакомо да сучат.
Треската ме поваля отново.






