ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Заспивам, будя се рядко и за малко, и спомените от будните часове са несвързани и неясни. Помня ръката под главата си. Помня още, че други ръце ме държат и други гласове ми говорят. Някой ме вдига и понася нанякъде и над мен се завърта калейдоскоп от зелено във всичките му нюанси, размесено с малки парченца синьо небе. По някое време надушвам дим от огън, усещам нещо студено и мокро по кожата си и дочувам приглушени разговори. Друг път се събуждам с пареща болка някъде отстрани по тялото ми, някой допира парче лед до мен и с него идва и облекчението. Помня още, че краката ми лежат върху нещо меко и приятно.

А във времето между тези усещания има само кошмари, неспирен низ от сънища, каквито не съм сънувала досега. Сънища, пълни с експлозии и насилие. Сънища с топяща се в пожарища човешка плът и черепи, превърнати от пламъците в черни въглени.

Редят се кошмар след кошмар и в нито един не успявам да достигна до Алекс. Той върви пред мен в тунела, но щом протегна ръка, неизменно изчезва през светлия изход.

Читать дальше

При всяко събуждане онова момиче с черната коса и острите черти е там, поднася ми вода или притиска студена кърпа до челото ми. Ръцете й миришат на дим и на бор.

И през цялото време зад този трескав ритъм, зад мятането от будно състояние до несвяст и обратно, зад това редуване на горещи вълни с кучешки студ пулсира думата, която момичето повтаря непрестанно, толкова често, че тя влиза в сънищата ми, разсейва тъмнината в тях и ме измъква от гъстата тиня: спасена, спасена, спасена. „Ти си спасена. Ти си в безопасност“.

Най-после, след не знам колко време, треската отминава и сякаш понесена от бавна и мощна вълна, постепенно достигам до брега, който разделя съзнанието от безсъзнанието.

Преди да видя нещата, първо ги усещам: чувам тракане на чинии и приглушени разговори, долавям миризма на пържено и първата ми мисъл е, че съм си у дома, в къщата на леля Каръл, и чакам да ме извикат за закуска — утрин като всяка друга.

Но после нахлуват спомените — бягството с Алекс, преследването, страшните самотни дни и нощи в Пустошта. Връщат се като шамар, аз потръпвам, отварям очи и се опитвам да седна, но тялото не ме слуша. Успявам единствено да надигна глава; останалата част от мен остава неподвижна, сякаш е вградена в камък.

Тъмнокосото момиче — сигурно то ме е намерило и довело тук (където и да е това „тук“) — стои в ъгъла пред мивка с голямо каменно корито. Явно ме чува, докато пъшкам, и се обръща към мен.

— Полека — казва тя, вдига мокрите си ръце и избърсва потта от челото.

Оглеждам момичето внимателно. Чертите на лицето му се изострени, очите са големи и напрегнати като на диво животно. Зъбите са дребни, прекалено дребни за тази голяма уста, и леко криви.