ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

То прекосява стаята, навежда се над мен и добавя:

— Цял ден беше в безсъзнание.

— Къде съм? — грача аз. Гласът ми реже като трион, в първия момент не мога да го разпозная.

— В основната база — казва то и ме оглежда внимателно — Така го наричаме ние.

— Искам да кажа. — Започвам да се боря със себе си, опитвам се да сглобя картинката на случилото се, да подредя събитията от минутата, когато прескочих онази ограда, но в главата ми е само Алекс. — Имам предвид това ли е Пустошта?

Странна сянка — на подозрение може би — минава по лицето на момичето.

— Да, това е свободната зона — отговаря предпазливо, става и без да каже повече нищо, изчезва през тъмния коридор. Някъде оттам, от вътрешността на къщата, долитат гласове, надига се бурен смях. Сърцето ми се свива от страх. Дали не сгреших, като споменах за Пустошта? Може тези хора да се окажат опасни. Досега не съм чувала някой да нарича нерегулираните земи „свободна зона“.

Но не, които и да са те, явно са на моя страна. Спасили са ме и дни наред са се грижили за мен. През цялото време животът ми е зависел от тяхната милост.

С големи усилия успявам да се надигна и с дълбока въздишка облягам глава на твърдата каменна стена зад мен. Цялата стая е каменна — груб каменен под, каменни стени, покрити на места с тънък слой мухъл, каменно корито с ръждясал кран останал кой знае откога. Нарът, на който лежа, е твърд и тесен, застлан със стари юргани. Той, няколкото кофи под старовремската мивка и един дървен стол — ето цялата мебелировка. Стаята няма прозорци и единствената светлина идва от два фенера на батерии, които разпръскват из помещението слаба синкава светлина.

На една от стените виси малък дървен кръст с прикован на него човек. Познавам този символ, той принадлежи на една от старите религии от времето, преди да намерят лечение за делириума, но не мога да си спомня на коя от всичките беше.

Ненадейно се пренасям в първи курс на гимназията в часа по история. Виждам госпожа Денвър, учителката ни по история в Портланд, да ни фиксира със змийските си очи зад огромните очила, да забива пръст в учебника и да почуква по него.

— Виждате ли? Разбирате ли сега? Тези стари религии до една проповядват любов. До една са заразени с делириум, пропити са с тази болест.

Тогава, разбира се, това изглеждаше ужасно. И вярно.

Любов — най-страшното от всички страшни неща.

Любов, която те убива.

Алекс.

И двамата боледувахме от нея.

Алекс.

Той умря.

Алекс.

А ти не.

— Намерихме те полумъртва — казва спокойно и с равен тон момичето, когато се връща в стаята. С двете си ръце държи глинена купа и я носи внимателно към леглото. — Дори по-зле. Не вярвахме, че ще прескочиш трапа. Но аз реших, че сме длъжни да опитаме.