ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Разбира се, не беше нищо повече от овехтяло суеверие и принадлежеше на старите времена, затънали в невежество, когато определенията „девица“, „майка“ и… така, де, другата… обхващали всички жени над дванадесет години освен в някои периоди от живота им, траещи по девет месеца. А напоследък всяко момиче, надарено с достатъчно схватливост, за да брои правилно и да се вслушва в съветите на Леля Ог, можеше да отложи задълго поне едно от тези състояния.

И все пак… беше

старо

суеверие — по-древно от книгите, дори от писмеността. А такива вярвания приличат на тежести върху гумения лист на човешкия опит и имат свойството да придърпват хората към себе си.

Маграт пък беше омъжена от три месеца. Би трябвало вече да е излязла от първата категория. Поне — влакът на мисълта в главата на Леля кривна по странична линия — се

очакваше

да е така. Младият Верънс бе поръчал да му доставят един полезен наръчник. С картинки, на които разните части на тялото бяха номерирани. Леля знаеше този факт, защото веднъж им отиде на гости и се вмъкна в кралската спалня. Просвещаваше се десетина минути, докато рисуваше мустаци и очила на някои от фигурите на картинките. Не й се вярваше, че дори Маграт и Верънс не биха успели да… Не, не, трябва всичко да си е тръгнало по реда, макар че както Леля чу, Верънс подпитвал откъде би могъл да си купи фалшиви мустаци. Значи не оставаше много време, докато Маграт премине във втората категория, ако ще и двамата съпрузи да имат затруднения с четенето.

Разбира се, Баба Вихронрав превръщаше във внушително представление своята независимост и навика да разчита само на себе си. Само че имаше една тънкост — трябва да се навърта някой около теб, за да му се фукаш колко си независим. Хората, които нямат нужда от други хора, всъщност имат нужда от хора, за да се убеждават непрекъснато, че нямат никаква нужда от тях.

Същото е и с отшелниците. Безсмислено е да ти мръзнат всякакви крайници и израстъци на висок планински връх, докато си общуваш с Безкрая, ако не се надяваш начесто да те навестяват ококорени млади дами, които да ахкат и да възклицават.

… Непременно трябваше пак да станат три. Наставаха всякакви вълнения, когато бяха три. Имаше скандали, приключения и поводи Баба да се вбесява, а тя можеше да бъде щастлива само когато е разярена. Всъщност на Леля й се струваше, че Баба наистина е Баба единствено когато се гневи.

Да. Трябваше да са три.

Иначе… сиви криле в нощта или затръшната врата на фурна…

Ръкописът се разпадна, щом господин Гоутбъргър се опита да го вземе в ръце.

Дори не беше написан на прилична хартия, а на стари кесии от захар, на гърба на пликове и листчета от отдавнашни календари.

Той изсумтя и награби сноп от мухлясалите хартии, за да ги хвърли в огъня.

Погледът му обаче се спря на една дума.