ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— А кой беше… господинът, с когото влязох?

Мустаците трепнаха, намеквайки за усмивка под изобилната растителност.

— Всеки познава нашия Уолтър Плиндж.

Явно нямаше намерение да споделя повече информация с нея.

Агнес стисна молива.

Сега най-важният въпрос гласеше: как да се представи? Собственото й име несъмнено притежаваше достойнства, но не излизаше от устата особено звучно. По-скоро отскачаше от небцето и цъкаше между зъбите.

Уви, не можеше да измисли нещо по-отекващо.

Дали да не е Кетрин?

Или… Пердита. Защо да не опита пак с Пердита? В Ланкър бе престанала да използва името от срам. Беше загадъчно, намекваше за мрак и интриги, както впрочем и за доста кльощава притежателка. Дори си бе съчинила второ име — Кс., което трябваше да означава „особа с много свежарски и вълнуващ инициал“.

Не постигна желания ефект. Хората в Ланкър бяха потискащо устойчиви срещу свежарски начинания. Просто започнаха да я наричат „оная Агнес, дето сама си вика Пердитаксъ“.

Дори не бе дръзнала да спомене пред някого, че й се иска

цялото

й име да бъде Пердита Кс. Мечтана. Изобщо нямаше да го

проумеят

. Щяха да подмятат: „Като си мислиш, че туй име ти приляга, що още имаш в стаята си два рафта с плюшени играчки?“

Е, тук можеше да започне на чисто. Имаше дарба. Знаеше, че има дарба.

Все пак едва ли би се надявала да се сдобие с фамилията Мечтана.

Май цял живот щеше да търпи Нит.

Леля Ог обикновено си лягаше рано. В края на краищата беше възрастна жена. Понякога толкова подраняваше, че се пъхаше в леглото около шест часа сутринта.

Дъхът й застиваше пред устата, докато бродеше из гората. Листата пукаха под ботушите й. Вятърът бе стихнал, оставяйки небето чисто и открито за първия скреж през сезона — жулещ цветчетата, спаружващ плодовете лек мраз, който ясно показва защо хората наричат Природата майка…

Трета вещица.

Три вещици някак… разпределят товара помежду си.

Девицата, майката и… дъртофелницата. Ето, изплю камъчето.

За жалост Баба Вихронрав съчетаваше и трите в едно лице. Още беше девица, доколкото Леля Ог знаеше, и поне бе навлязла в подходящата възраст за дъртофелница. Колкото до третата роля, хъм… ядосай Баба в ден, когато е вкисната, и ще се почувстваш тъкмо като цветче под скреж.

Трябваше обаче да се намери кандидатка за свободния пост. В Ланкър имаше няколко момичета, на които тъкмо им идваше времето.

Уви, младежите в Ланкър също бяха осведомени по въпроса. Леля редовно обхождаше полята през лятото, отгоре на всичко се отличаваше с остър, макар и благосклонен взор, както и със слух, за който дори хоризонтът не е пречка. Вайълит Фротидж излизаше с Хитроумен Коларов или поне вършеше нещо в положение, отклоняващо се под прав ъгъл от изправеното.