И накрая, след като постоя достатъчно дълго, за да се замисли един гълъб може ли да кацне върху нейната черна, провиснала, доста жалка шапка, тя изкачи стъпалата.
Някакъв човек ги премиташе, поне на теория.
Всъщност
само местеше мръсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели. Той носеше дълго палто, възтесничко в раменете, и имаше черна барета, нелепо кацнала върху сплъстената на клечки коса.
— Извинете… — подхвана Агнес.
Сякаш го порази със светкавица. Той се завъртя на място, оплете си ходилата и се стовари върху метлата.
Тя притисна длан към устните си за миг, после се наведе.
— О, толкова съжалявам!
Ръката му се отличаваше с лепкава влажност, която те кара веднага да закопнееш за сапун. Той побърза да се дръпне, махна мазните кичури от очите си и й се усмихна уплашено. Леля Ог наричаше лица като неговото „недоправени“ — беше с някак гумени очертания и твърде бледо.
— Няма нищо, госпожице!
— Добре ли сте?
Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.
— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.
Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.
— В Операта ли работите? — осведоми се тя.
— Да, госпожице!
— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?
Той се озърна диво.
— Вратата към сцената! Ще ви покажа!
Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.
Взе си метлата от ръцете й и тръгна косо по стъпалата към ъгъла на зданието. Имаше неподражаема походка — изглеждаше, че някой влачи тялото му напред, а краката подтичват, за да не изостанат, стъпвайки където сварят. Беше не толкова ходене, колкото незнайно докога отлагано падане.
Хаотичните му стъпки стигнаха до някаква врата отстрани. Агнес го последва вътре.
До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.
Агнес се огледа отчаяно.
— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.
Мустаците му наистина бяха
грамадни
и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.
Читать дальше
— Ъ-ъ… дойдох за… прослушването. Видях обява, че ще провеждате прослушване…
Тя си позволи лека безпомощна усмивка. Но лицето на портиера я увери, че той е виждал и обръгнал на повече неуверени усмивки, отколкото са ястията, погълнати дори от туловище като нейното. Извади бележник и огризка от молив.
— Трябва да се подпишете тук.






