ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

И накрая, след като постоя достатъчно дълго, за да се замисли един гълъб може ли да кацне върху нейната черна, провиснала, доста жалка шапка, тя изкачи стъпалата.

Някакъв човек ги премиташе, поне на теория.

Всъщност

само местеше мръсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели. Той носеше дълго палто, възтесничко в раменете, и имаше черна барета, нелепо кацнала върху сплъстената на клечки коса.

— Извинете… — подхвана Агнес.

Сякаш го порази със светкавица. Той се завъртя на място, оплете си ходилата и се стовари върху метлата.

Тя притисна длан към устните си за миг, после се наведе.

— О, толкова съжалявам!

Ръката му се отличаваше с лепкава влажност, която те кара веднага да закопнееш за сапун. Той побърза да се дръпне, махна мазните кичури от очите си и й се усмихна уплашено. Леля Ог наричаше лица като неговото „недоправени“ — беше с някак гумени очертания и твърде бледо.

— Няма нищо, госпожице!

— Добре ли сте?

Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.

— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.

Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.

— В Операта ли работите? — осведоми се тя.

— Да, госпожице!

— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?

Той се озърна диво.

— Вратата към сцената! Ще ви покажа!

Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.

Взе си метлата от ръцете й и тръгна косо по стъпалата към ъгъла на зданието. Имаше неподражаема походка — изглеждаше, че някой влачи тялото му напред, а краката подтичват, за да не изостанат, стъпвайки където сварят. Беше не толкова ходене, колкото незнайно докога отлагано падане.

Хаотичните му стъпки стигнаха до някаква врата отстрани. Агнес го последва вътре.

До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.

Агнес се огледа отчаяно.

— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.

Мустаците му наистина бяха

грамадни

и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.

Читать дальше

— Ъ-ъ… дойдох за… прослушването. Видях обява, че ще провеждате прослушване…

Тя си позволи лека безпомощна усмивка. Но лицето на портиера я увери, че той е виждал и обръгнал на повече неуверени усмивки, отколкото са ястията, погълнати дори от туловище като нейното. Извади бележник и огризка от молив.

— Трябва да се подпишете тук.