ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Маскарад

Тери Пратчет

С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им.

Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене.

Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам.

Неземен глас се издигна във вой:

— И кога ние… двете… ще се срещнем пак?

Затътна гръмотевица.

Доста по-обикновен глас отвърна:

— И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня.

Леля Ог си седна на мястото.

— Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много.

— Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка.

— Извинявай.

— Бездруго няма що да викаш.

— Извинявай, де.

— Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“

— Извинявай, Есме.

— Няма нищо, само ми отрежи друга филийка.

Леля Ог кимна и се обърна.

— Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа.

— Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня.

Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион.

— Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време.

— Тъй, значи…

Не прозвуча като въпрос.

— Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си.

— Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня.

„Олеле — сепна се Леля, —

туй

не биваше да го казвам…“

Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо не беше сигурна, че нейната приятелка не е започнала… ами… тъй, де… дето има една приказка… такова… да навлиза в мрака…

Знаеше, че понякога се случва с най-могъщите. А Баба Вихронрав имаше стъписваща сила. В момента сигурно беше по-изтъкната вещица и от печално известната Черната Алис, а всеки знаеше как е свършила

онази

. Две хлапета я бутнали в собствената й печка и всеки казал, че са направили страхотна добрина, макар че после се наложило цяла седмица да лъскат фурната отвътре.

Но до деня на печалния си край Алис всявала ужас у останалите обитатели на планините Овнерог. Такова майсторство постигнала в магията, че в главата й нямало място за нищо друго.

Разказваха, че никакво оръжие не можело да я прониже. Сабите отскачали от кожата й. Налудничавият й кикот се чувал от два километра.