ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Я да чуем.

— Лаааааа!

Хората от двете страни на сцената бърбореха развълнувано.

Долу шепнеха. После онзи от тъмнината се обади:

— А постановката на гласа…

— О,

това

ли! — сряза го Агнес, на която взе да й писва. — Къде искате да го поставя?

Читать дальше

— Моля? Говорех за…

Агнес заскърца със зъби. Знаеше, че

има

дарба. Ей сега ще им даде да се разберат…

— Тук ли?

— Или тук?

— А може би там?

Мина й през ума, че фокусът не е нищо особено. Е, можеше да бъде и смайващ, ако сложиш звуците в устата на някоя кукла наблизо, както го правеха разни пътуващи артисти, но все пак не успяваше да запрати гласа надалеч и в същото време да заблуди многолюдна публика.

Очите й вече свикваха с мрака и видя как седящите в залата хора се озъртат озадачено.

— Скъпа, как ти е името, че забравих?

Гласът, който в един момент си бе позволил намек за пренебрежение, определено звучеше смачкано.

— Аг… Пер… Пердита. Пердита Нит. Пердита Кс… Нит.

— Скъпа, ще трябва да помислим с какво да я сменим тази твоя фамилия.

Вратата към дома на Баба Вихронрав се отвори сама.

Джарги Тъкачев се подвоуми. Е, тя все пак беше вещица. Бе чувал от неколцина, че ставали и такива неща.

Тази работа не му харесваше. Не харесваше обаче и състоянието на гърба си, особено когато и гърбът не го харесваше. Сериозно си закъсал, когато собствените ти прешлени се сговарят против теб.

Помъкна се напред, разкривил лице, като се подпираше на двата бастуна.

Вещицата седеше на люлеещ се стол с гръб към вратата.

Джарги се поколеба.

— Влез, Джарги Тъкачев — подкани го Баба Вихронрав, — за да ти дам нещо, от което на тоя твой гръб ще му олекне.

От потрес той се изопна в цял ръст и го порази някакъв нажежен до бяло взрив в кръста.

Баба Вихронрав изви очи към тавана и въздъхна.

— Можеш ли да седнеш?

— Не, госпожо. Ама мога да се свлека по корем на стола.

Тя извади малко черно шише от джоба на престилката си и го разклати усърдно. Очите на Джарги зейнаха.

— Ама туй за мен ли го приготвихте?

— Да — правдиво отвърна Баба.

Отдавна се бе примирила с факта, че хората очакват да получат шишенце с нещо смахнато оцветено и лепкаво вътре. Само че не лекарството вършеше работата. По-скоро лъжицата… в известен смисъл.

— Туй е смес от редки билки и тям подобни — осведоми го вещицата. — Сложила съм още захароза и аква.

— Леле-мале! — слиса се Джарги.

— Я си пийни веднага.

Той се подчини. Течността имаше лек дъх на отвара от женско биле.

— Още веднъж ще глътнеш от туй преди лягане — продължи с наставленията Баба. — После ще обиколиш три пъти някой кестен.

— … три пъти някой кестен…

— И… и ще пъхнеш под сламеника чамова дъска. Ама внимавай да е от двайсетгодишно дърво.

— … двайсетгодишно дърво… — повтори Джарги. Стори му се, че трябва да има и свой принос в разговора.