ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.

Откъм тъмата прозвуча глас:

— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.

Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.

— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…

— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?

— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…

— О, значи

народна

песен?

В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.

— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?

Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.

Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.

Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.

Първият глас заговори по-ясно.

— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?

— Нямам.

Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.

Шепот, пак шепот.

— Скъпа, попейте ни малко гами.

Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…

— Гами ли?

Шепот. Приглушен смях.

— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.

— О, да…

Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.

Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.

В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.

— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?

Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.

— Не.

— Не, значи…

— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.

Шепот, пак шепот. И отново

шепот

.

— А нещо… ъ-ъ, друго…

— Мога да пея в терца сама със себе си. От Леля Ог знам, че не всекиму се удавало.

— Моля?

— Ами като… до-ми, но едновременно.

Шепот.