А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.
Откъм тъмата прозвуча глас:
— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.
Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.
— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…
— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?
— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…
— О, значи
народна
песен?
В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.
— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?
Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.
Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.
Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.
Първият глас заговори по-ясно.
— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?
— Нямам.
Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.
Шепот, пак шепот.
— Скъпа, попейте ни малко гами.
Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…
— Гами ли?
Шепот. Приглушен смях.
— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.
— О, да…
Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.
Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.
В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.
— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?
Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.
— Не.
— Не, значи…
— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.
Шепот, пак шепот. И отново
шепот
.
— А нещо… ъ-ъ, друго…
— Мога да пея в терца сама със себе си. От Леля Ог знам, че не всекиму се удавало.
— Моля?
— Ами като… до-ми, но едновременно.
Шепот.






