ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Маскарад Тери Пратчет С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им. Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене. Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам. Неземен глас се издигна във вой: — И кога ние… двете… ще се срещнем пак? Затътна гръмотевица. Доста по-обикновен глас отвърна: — И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня. Леля Ог си седна на мястото. — Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много. — Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка. — Извинявай. — Бездруго няма що да викаш. — Извинявай, де. — Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“ — Извинявай, Есме. — Няма нищо, само ми отрежи друга филийка. Леля Ог кимна и се обърна. — Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа. — Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня. Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион. — Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време. — Тъй, значи… Не прозвуча като въпрос. — Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си. — Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня. „Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“ Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бони Куорни бе ходила да бере плодове през май с Уилям Прост и нямаше на свой ред да се сдобие с плод през февруари само защото предвидливо потърси някой и друг съвет от Леля Ог. Можеше да се очаква, че майката на Милдрид Калайджийска скоро ще си поприказва насаме с баща й, който пък ще си побъбри със своя приятел Покриварски, а той пък ще си има задушевна беседа със своя син Хоб. Значи щеше да има сватба, уредена по подобаващия цивилизован начин, ако не броим едно-две насинени очи

1

1 Хората в Ланкър се придържаха към убеждението, че бракът е много сериозна житейска стъпка, затова усърдно тренираха за бъдещите съпружески задължения.

. „Няма как да е иначе“ — рече си Леля Ог със замечтан поглед. През горещото лято в Ланкър невинността беше тъкмо онова състояние, в което е най-лесно да изгубиш невинността си.

Изведнъж едно име изплува от множеството. О, да. Защо ли не се сети веднага? Ами защото помислиш ли за младите момичета в Ланкър, нейното име не ти идва на ум. После се сепваш: „Да, бе. Тъй, тъй, има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.“

Беше схватлива и можеше да се похвали с какви ли не дарби. Например с гласа си. В това й беше силата, която намираше начин да се прояви пред света. Естествено трябваше да бъде споменат отново и чудесният й характер. Значи нямаше особено голям шанс да загуби… хъм, подходящото качество за овакантената длъжност.

Читать дальше

Е, значи всичко ще се нареди. Баба много ще се ободри, щом отново може да тормози и стряска още една вещица, за което Агнес ще й бъде благодарна… след време.

Леля Ог си отдъхна. За сборище са нужни най-малко три вещици. Две са само една безкрайна разпра.

Отвори вратата на къщата си и изкачи стъпалата към леглото.

Нейният котарак Грибо се бе проснал на юргана като локва от сива козина. Дори не се събуди, когато Леля го повдигна с две ръце, за да се вмъкне под завивките.

За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт. После нагласи възглавниците с няколко юмручни удара, повтори си: „Да, тя ще е…“, и се унесе.

По някое време Грибо се събуди, протегна се с прозявка и безшумно скочи на пода. После този най-свиреп и лукав куп козина, на когото му стигаше умът да чака на хранилката за птици с отворена уста и коричка хляб на муцуната си, изфуча през прозореца.

Няколко минути по-късно петлето в съседната градина подаде глава да поздрави свежия нов ден и умря насред първото „Кукурррр…“.

Пред Агнес хем се откри огромна мрачна пустота, хем почти я заслепяваха светлини. Току под сцената гигантски плоски свещи се полюшваха в дълъг улей с вода и излъчваха силно жълтеникаво сияние, доста по-ярко от мъждукането на маслените лампи, с които бе свикнала.