Какво ли можеше този човек сега? В съзнанието ми изплуваха образите от местопрестъпленията след пристигането му тук. Сгърченият на точно този под Райли. Смазаните тела на Икаги и Кубата. После си спомних за Арт.
Повече време за мислене нямах. Томита ми се бе поклонил, аз трябваше да отвърна на любезността. Не го изпускай нито за миг от поглед, беше ме предупредил Ямашита. Послушах съвета му.
Погледнах го отново, сякаш го виждах за пръв път. Вече не се интересувах от чисто визуалната информация, която носи образът на даден човек — това бе само единият от елементите, които трябваше да ми помогнат да изградя стратегия. На улицата просто поглеждаме хората. Тук трябваше… да видя.
Томита се усмихна и посочи пода. Усмивката му бе много напрегната, по-скоро формалност на етикета, отколкото някакъв барометър за вътрешното му състояние. Белите му зъби блеснаха… показване на кост, а не емоция. Изух обувките си, сега и аз бях бос. Седнахме едновременно, подчинявайки се на диктата на ритуала, но се наблюдавахме зорко за дори намек на нападателно движение. Бяхме като пружини, натегнати и прибрани в стоманен кожух, готови всеки момент да се освободят. Използвах
татехиза
, седящата поза, предпочитана от старите воини на бойното поле. Начинаещите много не я обичат, но от нея е по-лесно да се скочи на крака, отколкото при другите по-официални пози.
Той съзря стратегията ми и дружески кимна в моята посока:
— Да — замислено прозвуча гласът му, — ти би трябвало да го знаеш… — После повиши глас, без да откъсва поглед от мен: — Добре си го научил, сенсей.
Чух лекото помръдване на Ямашита, който явно изпитваше остра болка, но намери сили да се изправи и да се обърне към някогашния си ученик.
— Това не е нужно — каза Ямашита.
—
Ие
, Ямашита-сан — със злоба изрече Томита, — имам всички причини на света, за да искам да стане. Мечтал съм за това. Години наред горях от срам заради онова, което ти ми причини… което и другите ми сториха… — още докато говореше, гневът му се засили и буквално започна да блика от него.
— Томита! — опита се да възрази Ямашита.
Томита се овладя с видимо усилие.
— Когато изживях онзи момент, имах усещането, че светът около мен се разпада. Единствено тренировките ми помогнаха да запазя себе си. — Томита бавно се изправи и се отправи към моя сенсей, разглеждайки го както се разглежда затворено в клетка опасно животно. В погледа му имаше презрение. Томита направи само няколко крачки. Усетих и страх.
— Знаех, че един ден ще се изправя срещу теб, сенсей — каза младият мъж на Ямашита. — Работих години наред в търсене на съвършенството. За да мога да ти покажа… — преглъщане — … колко много сгреши.
Читать дальше
— Ти знаеш, че решението не беше само мое — с пресипнал глас отговори Ямашита. — Не можех да постъпя иначе.






