ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Какво ли можеше този човек сега? В съзнанието ми изплуваха образите от местопрестъпленията след пристигането му тук. Сгърченият на точно този под Райли. Смазаните тела на Икаги и Кубата. После си спомних за Арт.

Повече време за мислене нямах. Томита ми се бе поклонил, аз трябваше да отвърна на любезността. Не го изпускай нито за миг от поглед, беше ме предупредил Ямашита. Послушах съвета му.

Погледнах го отново, сякаш го виждах за пръв път. Вече не се интересувах от чисто визуалната информация, която носи образът на даден човек — това бе само единият от елементите, които трябваше да ми помогнат да изградя стратегия. На улицата просто поглеждаме хората. Тук трябваше… да видя.

Томита се усмихна и посочи пода. Усмивката му бе много напрегната, по-скоро формалност на етикета, отколкото някакъв барометър за вътрешното му състояние. Белите му зъби блеснаха… показване на кост, а не емоция. Изух обувките си, сега и аз бях бос. Седнахме едновременно, подчинявайки се на диктата на ритуала, но се наблюдавахме зорко за дори намек на нападателно движение. Бяхме като пружини, натегнати и прибрани в стоманен кожух, готови всеки момент да се освободят. Използвах

татехиза

, седящата поза, предпочитана от старите воини на бойното поле. Начинаещите много не я обичат, но от нея е по-лесно да се скочи на крака, отколкото при другите по-официални пози.

Той съзря стратегията ми и дружески кимна в моята посока:

— Да — замислено прозвуча гласът му, — ти би трябвало да го знаеш… — После повиши глас, без да откъсва поглед от мен: — Добре си го научил, сенсей.

Чух лекото помръдване на Ямашита, който явно изпитваше остра болка, но намери сили да се изправи и да се обърне към някогашния си ученик.

— Това не е нужно — каза Ямашита.

—

Ие

, Ямашита-сан — със злоба изрече Томита, — имам всички причини на света, за да искам да стане. Мечтал съм за това. Години наред горях от срам заради онова, което ти ми причини… което и другите ми сториха… — още докато говореше, гневът му се засили и буквално започна да блика от него.

— Томита! — опита се да възрази Ямашита.

Томита се овладя с видимо усилие.

— Когато изживях онзи момент, имах усещането, че светът около мен се разпада. Единствено тренировките ми помогнаха да запазя себе си. — Томита бавно се изправи и се отправи към моя сенсей, разглеждайки го както се разглежда затворено в клетка опасно животно. В погледа му имаше презрение. Томита направи само няколко крачки. Усетих и страх.

— Знаех, че един ден ще се изправя срещу теб, сенсей — каза младият мъж на Ямашита. — Работих години наред в търсене на съвършенството. За да мога да ти покажа… — преглъщане — … колко много сгреши.

Читать дальше

— Ти знаеш, че решението не беше само мое — с пресипнал глас отговори Ямашита. — Не можех да постъпя иначе.