ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Защото въпреки потока от думи и многото усмивки, обстановката несъмнено оставаше крайно напрегната. И градусът бавно се покачваше. Зад тъмните очи се четеше нескривана ярост.

Не казах нищо.

— Добре — спокойно каза Томита и отново се отпусна на колене, — да се върнем на задачата. — Поизправи се и изрече: — Аз съм Томита…

— Бивш ученик в Кунайчо… — прекъснах го аз, за да го подразня.

Тъмните очи блеснаха опасно, разкривайки какво се крие зад бариерата.

— Ученик съм на Морита-ха Тенгу-шин-рю. Там съм

менкьо кай-дек

, а

юданша

в

Янаги-рю

по джу-джуцу и кендо. Убил съм в двубой четирима. Настоявам за урок.

Това не ми казваше нищо, освен че имаше повече жертви, отколкото предполагахме. Никога не бях чувал за

Тенгу-шин–рю

.

Тенгу

наричат крилатите планински гоблини от японските митове и легенди. Умели майстори на меча, в старите истории те понякога обучават на своето изкуство смъртните човеци. В зависимост от начина на изписване на

шин

, това можеше да означава божествено прозрение, сърце или някакво божество. Всичко, което разбрах, бе, че човекът пред мен бе изучавал бойни изкуства на различни места. И бе убил хора.

В края на рецитацията той ми се поклони. Сега беше мой ред.

— Аз съм Бърк — започнах аз. В подобни ситуации японците избягват използването на собствените имена. — Ученик съм на

Ямашита-ха Ито-рю

.

Юданша

съм по

Шотокан-карате-до

и

Кодокан-джудо

. Не съм убивал човек в двубой. — Томита хищно ми се озъби. — До тази нощ — довърших. Усмивката му само стана още по-зловеща.

Читать дальше

Той внезапно се изправи и аз последвах примера му. Не бих казал, че го направих съзнателно. Просто двамата сякаш бяхме свързани с обща нишка.

Наблюдаваше ме и кимна с насмешливо одобрение. Всъщност той не бе преставал да ме наблюдава. Всичко — всеки жест, всеки тик, му казваше нещо за противника. Той направи жест към стената на доджото.

— Можеш да си избереш оръжие от там.

— Защо аз? — попитах го. Бях изненадан да чуя думите си изговорени на глас. Това беше последното изписукване на изплашеното животно във всеки от нас.

Той поспря и ме изгледа.

— А?… Защо ти? — Кимнах. Не се доверявах повече на гласа си. — Ти си неговият

деши

, господин Бърк. Последователят му, нали така? — Не му отговорих, но на него му беше все едно. Донякъде бях доволен да го оставя да говори — това ми даваше време да се подготвя. — Учителят ти унищожи живота ми. Тренирах години, сега съм дошъл аз да унищожа него самия. Но първо ще му отнема онова, което цени най-много. — Той направи пауза и ме огледа изпитателно: — Бил ли си някога учител, Бърк. Знаеш ли кое е най-важното за един сенсей? За него животът не е скъпоценен —

буши

, самураите, са тренирани да не се страхуват от смъртта. — Нова пауза и нов изпепеляващ поглед.