Защото въпреки потока от думи и многото усмивки, обстановката несъмнено оставаше крайно напрегната. И градусът бавно се покачваше. Зад тъмните очи се четеше нескривана ярост.
Не казах нищо.
— Добре — спокойно каза Томита и отново се отпусна на колене, — да се върнем на задачата. — Поизправи се и изрече: — Аз съм Томита…
— Бивш ученик в Кунайчо… — прекъснах го аз, за да го подразня.
Тъмните очи блеснаха опасно, разкривайки какво се крие зад бариерата.
— Ученик съм на Морита-ха Тенгу-шин-рю. Там съм
менкьо кай-дек
, а
юданша
в
Янаги-рю
по джу-джуцу и кендо. Убил съм в двубой четирима. Настоявам за урок.
Това не ми казваше нищо, освен че имаше повече жертви, отколкото предполагахме. Никога не бях чувал за
Тенгу-шин–рю
.
Тенгу
наричат крилатите планински гоблини от японските митове и легенди. Умели майстори на меча, в старите истории те понякога обучават на своето изкуство смъртните човеци. В зависимост от начина на изписване на
шин
, това можеше да означава божествено прозрение, сърце или някакво божество. Всичко, което разбрах, бе, че човекът пред мен бе изучавал бойни изкуства на различни места. И бе убил хора.
В края на рецитацията той ми се поклони. Сега беше мой ред.
— Аз съм Бърк — започнах аз. В подобни ситуации японците избягват използването на собствените имена. — Ученик съм на
Ямашита-ха Ито-рю
.
Юданша
съм по
Шотокан-карате-до
и
Кодокан-джудо
. Не съм убивал човек в двубой. — Томита хищно ми се озъби. — До тази нощ — довърших. Усмивката му само стана още по-зловеща.
Читать дальше
Той внезапно се изправи и аз последвах примера му. Не бих казал, че го направих съзнателно. Просто двамата сякаш бяхме свързани с обща нишка.
Наблюдаваше ме и кимна с насмешливо одобрение. Всъщност той не бе преставал да ме наблюдава. Всичко — всеки жест, всеки тик, му казваше нещо за противника. Той направи жест към стената на доджото.
— Можеш да си избереш оръжие от там.
— Защо аз? — попитах го. Бях изненадан да чуя думите си изговорени на глас. Това беше последното изписукване на изплашеното животно във всеки от нас.
Той поспря и ме изгледа.
— А?… Защо ти? — Кимнах. Не се доверявах повече на гласа си. — Ти си неговият
деши
, господин Бърк. Последователят му, нали така? — Не му отговорих, но на него му беше все едно. Донякъде бях доволен да го оставя да говори — това ми даваше време да се подготвя. — Учителят ти унищожи живота ми. Тренирах години, сега съм дошъл аз да унищожа него самия. Но първо ще му отнема онова, което цени най-много. — Той направи пауза и ме огледа изпитателно: — Бил ли си някога учител, Бърк. Знаеш ли кое е най-важното за един сенсей? За него животът не е скъпоценен —
буши
, самураите, са тренирани да не се страхуват от смъртта. — Нова пауза и нов изпепеляващ поглед.






