Томита изсумтя презрително:
— Отговор, който издава слабост. И като си помисля, че през всичките тези години се страхувах да се изправя срещу теб. — Томита се изсмя, но в звука нямаше никаква радост. — Трябваше да разбера по-рано, че си бил слаб.
— Пусни ме навън — опита хитрост Ямашита — и ще проверим.
Очите на Томита блеснаха. Той пак се усмихна, този път малко по-весело:
— Като му дойде времето. Ако този идиот Акейдиън не те бе наранил, щеше да стане славна битка. Но при това положение на нещата… само ще ознаменува края на ритуала… — Томита се плъзна обратно към центъра на залата, където го чаках аз. Той продължи да говори, но вече с гръб към учителя ми: — Животът не се уморява да ни поднася изненади. И аз винаги съм се мъчил да разбера смисъла на това. — Той въздъхна. — Ти ми помогна да прогледна, сенсей. Ти ми донесе унижение, а сега и… разочарование. Но след толкова години аз вече мога да прозра истината. И изпитвам странно чувство на освобождение. Сякаш някой е прерязал каишката на врата ми. Най-сетне съм свободен от всякакви ограничения и мога да постъпвам както пожелая. Колко години ми бяха нужни да каля волята си до тази степен. — Очите му сякаш не регистрираха присъствието ми, защото изглеждаха фокусирани върху някаква вътрешна реалност. Но само за миг. После той заби погледа си в мен: — Ти не би разбрал, Бърк.
Гайджин
никога не може да схване същността на изкуството.
— Мисля, че схващам отлично факта, че си откачил — гласът ми бе малко дрезгав, но едно изречение му бе достатъчно да набере сила.
Томита огорчено се усмихна и поклати глава:
— Разбира се. Знаех, че нищо няма да видиш. — Той отново повиши глас, защото следващото бе за стария му учител: — Сенсей, ти направи много грешки. Никога не трябваше да ме прокуждаш…
— Никога не съм имал властта да го предотвратя — напомни Ямашита.
— Да, колко удобно, наистина — презрително процеди Томита. После се върна към мислите си: — Никога не трябваше да идваш в тази страна. Защото така предаде наследството ни. Дарът, даден ни от боговете… — Изненадващо Томита се обърна към мен: — Значи ме мислиш за луд, така ли, Бърк? Заради убийствата? — Той кимна на себе си. — Да, не можеш да видиш. Това бяха церемонии, предназначени за боговете. Те бяха пламенно чисти. Те полагат оголеното
кокото
, сърцето на нещата. Когато двубоят приключи… ти дори не можеш да си представиш чувството… усещането… сливането със света на ками, духовете. — И той отново се усмихна. — И при това всичко е извършено както аз го искам.
— Томита — обади се Ямашита, — на това трябва да се сложи край.
Беше изпитание за нервите ми да стоя там, да слушам разговора им и да чакам изпълнението на ритуала. Дълбоко в себе си обаче усещах невидими силови полета в залата.






