Мълчаливият испанец стана от масата, без да каже и дума, и тръгна към отворената сводеста врата, извеждаща на улицата.
— Имам работа — обяви Ула и се нацупи капризно. — До утре, Карла. Към единайсет, ja? Може утре да вечеряме заедно, Лин, ако си тук? Ще ми е много приятно. Чао! Tschufi! — И тя излезе след Модена, сподиряна от похотливите усмивки и възхитените погледи на мнозина от мъжете в бара. Дидие избра точно този момент, за да се обади на някакви познати на другата маса. С Карла останахме сами.
— Тая няма да стане, да знаеш.
— Какво няма да стане?
— Няма да вечеряш с нея утре. Тя просто си се държи така.
— Знам — ухилих се аз.
— Ти я харесваш, нали?
— Да, харесвам я. Какво, странно ли ти се струва?
— В известен смисъл, да. И тя те харесва.
Млъкна и аз си помислих, че ще поясни думите си, но когато заговори отново, смени темата.
— Дала ти е пари. Американски долари. Каза ми го на немски, за да не разбере Модена. Трябва да ми ги дадеш. Утре в единайсет тя ще дойде у нас да ги вземе.
— Добре. Сега ли да ти ги дам?
— Не, не тук. Трябва да тръгвам. Имам среща. Ще се върна след около час. Можеш ли да ме изчакаш дотогава? Или да се върнеш и да се срещнем? След това можеш да ме изпратиш, ако искаш.
Читать дальше
— Разбира се, ще бъда тук.
Тя стана да си върви, аз също станах и прибрах стола й. Усмихна ми се лекичко, с повдигната вежда — иронично или подигравателно, или и двете.
— Преди малко не се шегувах. Наистина трябва да напуснеш Бомбай.
Гледах я как излиза навън и се качва в частното такси, което очевидно я чакаше. Щом кремавата кола се вля в бавния нощен поток, една мъжка ръка се подаде от прозореца на пътническата седалка. В дебелите си пръсти тя стискаше зелена молитвена броеница и предупреждаваше пешеходците с махане.
Останал отново сам, аз седнах, облегнах стола си на стената и се оставих оживлението в „При Леополд“ и шумните редовни клиенти да ме захлупят. „При Леополд“ беше най-големият бар — ресторант в „Колаба“ и един от най-големите изобщо в града. Правоъгълният долен етаж заемаше площ колкото четири обикновени ресторанта, с две метални врати под дървени арки, които разкриваха панорамна гледка към „Козуей“, най-оживената и колоритна улица в „Колаба“. На първия етаж имаше по-малък и по-дискретен бар с климатик, крепен от яки колони, които разделяха приземния етаж на четири приблизително еднакви части. Повечето маси бяха наредени около тях. Огледалата по тези покрили голяма част от останалото пространство колони осигуряваха една от основните атракции за клиентите — възможността да оглеждат, да зяпат и да се любуват на останалите, без да бият на очи, макар и не съвсем анонимно. За мнозина умножаването на собствения им образ в две и повече огледала далеч не беше последното сред техните любими занимания.






