„При Леополд“ бе място, където отиваш да видиш хора, да се покажеш и да наблюдаваш как те гледат.
Масите бяха трийсетина, всичките с покритие от опушено — перлен индийски мрамор. На всяка от тях имаше четири или повече кедрови стола —
шейсетминутни столове
, както ги наричаха Карла, защото бяха точно толкова неудобни, че клиентите да не могат да издържат на тях повече от час. Ято грамадни вентилатори бръмчеше на тавана и разлюляваше бавно и величествено ниско окачените висящи лампи. Боядисаните стени имаха махагонов цокъл. Дограмата на прозорците, касите на вратите и рамките на многобройните огледала бяха също от махагон. Великолепно изобилие от сочни плодове, които се използваха в десертите и соковете — паупау, папая, анония, мосамби, грозде, дини, банани, сантра и най-различни видове манго, според сезона — покриваше една цяла стена. Тежък, солиден тезгях от тиково дърво се възвишаваше като корабен мостик над оживената палуба на ресторанта. Иззад тичащите насам — натам келнери и потните облаци пара по тесния коридор отзад понякога се мярваше ъгълче от кухнята, в която кипеше трескава работа.
Една избледняла, но все още разточителна елегантност поразяваше и задържаше погледа на всекиго, който влезеше под широките сводове в малкия свят от светлини, цветове и разкошна дървена ламперия в „При Леополд“. Ала на най-великолепното нещо тук се възхищаваха само най-скромните работници, защото то се разкриваше само когато барът беше затворен или сутрин чистачите разместеха мебелите. Сложната подова мозайка от плочки бе копие на мозайката от един дворец в Северна Индия, с шестоъгълници в черно, кремаво и кафяво, подредени като лъчи около слънчевия взрив в центъра. Така подът, създаден за принцове и невидим за туристите, приковали очи към собствените си отражения в ослепителните огледала, разкриваше пищното си съвършенство само тайно, пред босите крака на чистачите — най-бедните и най-кротките работници в града.
За един безценен хладен час всяка сутрин, докато измият пода и отворят, „При Леополд“ се превръщаше в оазис на спокойствието сред напрегнатия град. А после, чак до полунощ, когато затваряха, постоянно гъмжеше от посетители от стотина страни и от местни, и чужденци, и индийци, които се стичаха тук от всички квартали на града, за да въртят бизнес. Той включваше от трафик на наркотици, валута, паспорти, злато и секс до неосезаемата, но не по-малко доходна размяна на влияние — неофициалната система от рушвети и услуги, чрез която в Индия се улесняваха много назначения, повишения и договори.
„При Леополд“ бе неофициална свободна зона, строго избягвана от иначе способните полицаи от участъка в „Колаба“, който се намираше точно отсреща на оживената улица.






