ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Кървавочервена Луна изгряваше над морето, когато излязох на пътя за квартала над залива, който стигаше до „Нариман пойнт“. Паркирах до сергия за разхладителни напитки, заключих мотора и хвърлих ключовете на продавача — приятел от бордея. Следван от Луната, тръгнах сам по плочника край очуканите лодки. Тази вечер в района на Сасун док имаше фестивал. Празненството бе изкарало повечето местни обитатели от колибите и заслоните по плажа. Пътеката, по която вървях, беше почти безлюдна.

И тогава я видях. Тя беше приседнала на ръба на стара рибарска лодка, закопана в пясъка. Само носът и няколко метра от дългия й планшир стърчаха над пясъчните вълни. Беше облечена с дълга туника над свободните панталони. Свила колене и подпряла брадичка на ръцете си, се взираше в тъмните води.

— Знаеш ли, ето затова те харесвам — казах аз и седнах до нея на парапета на затрупаната лодка.

— Здравей, Лин — усмихна ми се тя. Тъмнозелените й очи бяха тъмни като водата. — Радвам се да те видя. Мислех си, че няма да дойдеш.

— Съобщението ти звучеше доста… настоятелно. Почти не го разбрах. Чист късмет — засякох Дидие, пътуваше за летището и ми каза.

— Късметът е онова, което ти се случва, когато на съдбата й омръзне да чака — измърмори тя.

Читать дальше

— Майната ти, Карла! — засмях се.

— Старите навици умират трудно — ухили се тя. — И още по-трудно лъжат.

Погледът й се плъзна по лицето ми, сякаш оглеждаше карта и търсеше някоя позната точка. Усмивката й бавно угасна.

— Дидие ще ми липсва.

— И на мен — измърморих и си помислих, че сигурно вече лети към Италия. — Но мисля, че няма да мине много време и ще се върне.

— Защо?

— Настаних Зодиакалните Джорджове в апартамента му да го пазят.

— Ооо! — намуси се тя и сви съвършените си устни в съвършена целувка.

— Да. Ако това не го върне бързо тук, значи нищо няма да го върне. Знаеш колко обича този апартамент.

Тя не отговори, но погледът й стана напрегнат и съсредоточен.

— Халед е тук, в Индия — заяви тя, като ме гледаше в очите.

— Къде?

— В Делхи… по-точно

близо

до Делхи.

— Кога?

— Сведенията дойдоха преди два дни. Проучих го. Мисля, че е той.

— Какви сведения?

— Джит има достъп до всички телеграфни служби. Една от тях е изпратила сведения за нов духовен водач на име Халед Ансари, който дошъл пеша чак от Афганистан и навсякъде, където отидел, привличал големи тълпи от следовници. Когато го прочетох, помолих Джит да го проучи. Неговите хора пратиха описание и то отговаря.

— Гледай ти… Слава Богу… Слава Богу…

— Да, може би. — Нещичко от едновремешната палавост и тайнственост припламна в очите й.

— Сигурна ли си, че е той?

— Достатъчно сигурна, че да отида там сама — отвърна тя и пак ме погледна.

— Знаеш ли къде е… искам да кажа, в момента?

— Не точно, но мисля, че знам къде отива.

— Къде?

— Във Варанаси.