Кървавочервена Луна изгряваше над морето, когато излязох на пътя за квартала над залива, който стигаше до „Нариман пойнт“. Паркирах до сергия за разхладителни напитки, заключих мотора и хвърлих ключовете на продавача — приятел от бордея. Следван от Луната, тръгнах сам по плочника край очуканите лодки. Тази вечер в района на Сасун док имаше фестивал. Празненството бе изкарало повечето местни обитатели от колибите и заслоните по плажа. Пътеката, по която вървях, беше почти безлюдна.
И тогава я видях. Тя беше приседнала на ръба на стара рибарска лодка, закопана в пясъка. Само носът и няколко метра от дългия й планшир стърчаха над пясъчните вълни. Беше облечена с дълга туника над свободните панталони. Свила колене и подпряла брадичка на ръцете си, се взираше в тъмните води.
— Знаеш ли, ето затова те харесвам — казах аз и седнах до нея на парапета на затрупаната лодка.
— Здравей, Лин — усмихна ми се тя. Тъмнозелените й очи бяха тъмни като водата. — Радвам се да те видя. Мислех си, че няма да дойдеш.
— Съобщението ти звучеше доста… настоятелно. Почти не го разбрах. Чист късмет — засякох Дидие, пътуваше за летището и ми каза.
— Късметът е онова, което ти се случва, когато на съдбата й омръзне да чака — измърмори тя.
Читать дальше
— Майната ти, Карла! — засмях се.
— Старите навици умират трудно — ухили се тя. — И още по-трудно лъжат.
Погледът й се плъзна по лицето ми, сякаш оглеждаше карта и търсеше някоя позната точка. Усмивката й бавно угасна.
— Дидие ще ми липсва.
— И на мен — измърморих и си помислих, че сигурно вече лети към Италия. — Но мисля, че няма да мине много време и ще се върне.
— Защо?
— Настаних Зодиакалните Джорджове в апартамента му да го пазят.
— Ооо! — намуси се тя и сви съвършените си устни в съвършена целувка.
— Да. Ако това не го върне бързо тук, значи нищо няма да го върне. Знаеш колко обича този апартамент.
Тя не отговори, но погледът й стана напрегнат и съсредоточен.
— Халед е тук, в Индия — заяви тя, като ме гледаше в очите.
— Къде?
— В Делхи… по-точно
близо
до Делхи.
— Кога?
— Сведенията дойдоха преди два дни. Проучих го. Мисля, че е той.
— Какви сведения?
— Джит има достъп до всички телеграфни служби. Една от тях е изпратила сведения за нов духовен водач на име Халед Ансари, който дошъл пеша чак от Афганистан и навсякъде, където отидел, привличал големи тълпи от следовници. Когато го прочетох, помолих Джит да го проучи. Неговите хора пратиха описание и то отговаря.
— Гледай ти… Слава Богу… Слава Богу…
— Да, може би. — Нещичко от едновремешната палавост и тайнственост припламна в очите й.
— Сигурна ли си, че е той?
— Достатъчно сигурна, че да отида там сама — отвърна тя и пак ме погледна.
— Знаеш ли къде е… искам да кажа, в момента?
— Не точно, но мисля, че знам къде отива.
— Къде?
— Във Варанаси.






