Каква вест?
Той заговори бързо на Назир на урду. По-възрастният мъж кимна няколко пъти и каза нещо за имена или да не се споменават имена. После се извърна към мен и ме дари с широка, сърдечна усмивка.
— Във войната в Шри Ланка Тамилските тигри се бият срещу държавната армия — обясни той. — Тигрите са индуси. Синхалите са будисти. Но по средата има и други — тамилски мюсюлмани и те нямат нито оръжия, нито армия. Всички ги избиват, никой не се бие за тях. Трябват им паспорти и пари, златни пари. Отиваме да им помогнем.
— Кадербай — потвърди Назир. — Той прави този план. Само трима. Абдула и аз и един гора — ти. Трима. Отиваме.
— И кога ще заминавате? Грубо казано?
— Скоро — засмя се Абдула. — След няколко месеца, не повече. Аз заминавам за Делхи. Ще пратя някой да те доведе, когато, му дойде времето. Два-три месеца, братко Лин.
Чух глас вътре в главата си — или по-скоро не глас, просто ехото на прошепнати думи, като камъни, свистящи по гладката повърхност на езерото: убиец… Той е убиец… Недей… Махай се… Изчезни веднага… И гласът, разбира се, беше прав. Ужасно прав. Де да можех да кажа, че ми отне повече от няколко удара на сърцето, за да взема решението да замина с него…
— Два, три месеца — повторих и подадох ръка. Той я стисна с двете си ръце. Погледнах Назир в очите, усмихнах се и му казах: — Ще работим по задачата на Кадер. Ще я изпълним.
Назир стисна челюсти. Мускулите на бузите му се издуха и още по-силно подчертаха извитите надолу ъгли на устата му. Намръщи се, забил поглед в обутите си в сандали крака, сякаш те бяха непослушни кученца. А после изведнъж се хвърли върху мен и ме притисна в безмилостна прегръдка. Беше яростната прегръдка на борец, на човек, чието тяло така и не се бе научило да говори езика на сърцето му, освен когато танцуваше, и свърши толкова внезапно, колкото и започна. Той отпусна дебелите си ръце и ме бутна назад с гърди, като клатеше глава и трепереше, все едно покрай него в плитката вода бе проплувала акула. Бързо погледна нагоре и топлината, зачервила очите му, се бореше с мрачното предупреждение, затегнато в подковата на устата му, носеща лош късмет. Знаех, че ако някога му заговоря за този изблик на обич или изобщо го спомена в някаква връзка, ще загубя приятелството му завинаги.
Запалих мотора, яхнах го, оттласнах се от бордюра и го насочих към „Нана Чоук“ и „Колаба“.
—
Саач аур химмат
— провикна се Абдула, когато го подминах.
Махнах и кимнах, но не можах да извикам в отговор. Не знаех колко истина и смелост имаше в решението ми да се присъединя към тяхната мисия в Шри Ланка. Много, струваше ми се, докато се отдалечавах от тях, от всички тях, и се отдавах на топлата нощ, на бъркотията и паузите на уличното движение.






