ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Учителят на Кадербай, Идрис, живее там. Вече е много стар, но още преподава.

—

Учителят

на Кадербай? — възкликнах, зашеметен от мисълта, че след стотиците часове, прекарани с Кадербай в слушане на философските му лекции, той никога не ми бе споменавал това име.

— Да. Срещала съм го веднъж, в самото начало, когато пристигнах в Индия с Кадер. Аз бях… не знам… ти сигурно би го нарекъл нервна криза. Имаше самолет за Сингапур. Изобщо не знам как съм се качила. И рухнах… просто сдадох. А Кадер летеше със същия самолет и прегърна раменете ми. И аз му разказах всичко… абсолютно… всичко. И след това изведнъж попадам в тая пещера с грамадната статуя на Буда и тоя учител на име Идрис — учителя на Кадер.

Тя се умълча, докато спомените не се оттеглиха в миналото, но после се изтръгна и се върна в настоящето.

— Мисля, че Халед ще отиде там — да види Идрис. Беше очарован от стария гуру. Пламенно жадуваше да го срещне. Не знам защо тогава така и не можа, но мисля, че сега е тръгнал нататък. Или може би вече е там. Непрекъснато ме разпитваше за него. Идрис бе научил Кадер на всичко, което знаеше за теорията на резолюцията, и…

— За какво?

— Теория на резолюцията. Така я наричаше Кадер, но каза, че Идрис я кръстил така. Това била житейската му философия, философията на Кадер — как Вселената непрестанно се движела към…

— Сложността — прекъснах я. — Знам. Много съм разговарял с него за това. Но никога не го е наричал Теория на резолюцията. Нито пък е споменавал Идрис.

— Странно, защото аз мисля, че той обичаше Идрис направо като баща. Веднъж го нарече учител на учителите. И знам, че искаше да се оттегли там, недалеч от Варанаси, с Идрис. Та, точно оттам смятам да започна издирването на Халед.

— Кога?

— Утре.

—

Добре

— отвърнах, без да я поглеждам в очите. — Това… това има ли нещо общо с… ами, с теб и Халед едно време?

— Лин, понякога си такъв

кретен

, знаеш ли?

Изгледах я остро, но не отговорих.

— Знаеш ли, че Ула е в града? — попита след малко.

— Не. Кога е пристигнала? Видя ли се с нея?

— Само това знам. Получих съобщение от нея. Била в „Президент“ и искала веднага да ме види.

— И отиде ли?

— Не исках — отвърна тя. — Ако ти беше получил съобщението й, щеше ли да отидеш?

— Сигурно — отвърнах, загледан в залива, където лунната светлина блестеше по вълните — полумесеци на нежно плискащото се море. — Но не заради

нея

. Заради Модена. Видях го преди време. Още е луд по нея.

— Тази вечер го видях — каза тя тихо.

— Тази вечер?

— Да, точно преди да дойда тук. С нея. Щях да откача. Отидох в хотела и се качих в стаята й. Там имаше още един тип на име Рамеш…

— Модена ми разказа. Приятели са.

— И значи, той отваря вратата, аз влизам и виждам Ула, седнала на леглото и облегната на стената. А Модена лежи на краката й, подпрял тила си на нея.