ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.

— Ами…

Джит

! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?

— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.

— Звучи ми…

лежерно

— отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.

— Помоли ме.

— И?

— Какво „и“?

— И ти… ще се ожениш ли за него?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

— Защо не?

— Не започвай пак.

— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.

— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.

Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.

Читать дальше

— Защо не ми каза, Карла?

Тя се усмихна тъжно, изпъна крака и зарови босите си стъпала в пясъка. Вперила очи в малките каскади от мек пясък, които се преливаха върху тях, тя заговори с глух, равен тон, все едно диктуваше писмо — или може би си спомняше писмо, което някога ми бе написала и никога не бе ми го изпратила.

— Знаех какво ще ме попиташ и мисля, че затова толкова отлагах да се свържа с теб. Показвах на хората, че съм тук, разпитвах за теб, но до днес не предприех нищо, защото… знаех, че ще ме попиташ.

— Ако това ще те улесни — прекъснах я по-рязко, отколкото възнамерявах, — знам, че ти си запалила двореца на мадам Жу…

— Гани ли ти го каза?

— Гани? Не. Сам се досетих.

— Гани го направи за мен, той го уреди. Тогава беше последният ми разговор с него.

— Последният ми разговор с него беше около час, преди да умре.

— Той разказа ли ти нещо за нея? — попита тя, може би с надеждата, че има неща, които няма да се наложи да ми разказва.

— За мадам Жу? Не. Нищичко не каза.

— Той ми разказа… много неща — въздъхна тя.