— Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.
— Ами…
Джит
! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?
— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.
— Звучи ми…
лежерно
— отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.
— Помоли ме.
— И?
— Какво „и“?
— И ти… ще се ожениш ли за него?
— Да, мисля, че да.
— Защо?
— Защо не?
— Не започвай пак.
— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.
— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.
Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.
Читать дальше
— Защо не ми каза, Карла?
Тя се усмихна тъжно, изпъна крака и зарови босите си стъпала в пясъка. Вперила очи в малките каскади от мек пясък, които се преливаха върху тях, тя заговори с глух, равен тон, все едно диктуваше писмо — или може би си спомняше писмо, което някога ми бе написала и никога не бе ми го изпратила.
— Знаех какво ще ме попиташ и мисля, че затова толкова отлагах да се свържа с теб. Показвах на хората, че съм тук, разпитвах за теб, но до днес не предприех нищо, защото… знаех, че ще ме попиташ.
— Ако това ще те улесни — прекъснах я по-рязко, отколкото възнамерявах, — знам, че ти си запалила двореца на мадам Жу…
— Гани ли ти го каза?
— Гани? Не. Сам се досетих.
— Гани го направи за мен, той го уреди. Тогава беше последният ми разговор с него.
— Последният ми разговор с него беше около час, преди да умре.
— Той разказа ли ти нещо за нея? — попита тя, може би с надеждата, че има неща, които няма да се наложи да ми разказва.
— За мадам Жу? Не. Нищичко не каза.
— Той ми разказа… много неща — въздъхна тя.






