ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Запълни няколко пропуска. Мисля, че точно Гани ме подтикна да мина границата. Той ми каза, че е възложила на Раджан да те следи и че е дръпнала конците на ченгетата да те арестуват само защото Раджан й съобщил, че си спал с мен. Винаги съм я мразила, но това реши всичко. Просто… беше прекалено. Тя нямаше да ми позволи да го имам това време с теб. Нямаше да ми позволи. Затова припомних някои дългове на Гани и той го уреди. Бунтът. Пожарът беше голям. И аз участвах в разпалването му.

Гласът й секна, тя гледаше стъпалата си в пясъка и стисна челюсти. Отразени светлини блестяха в очите й. За миг си представих как са пламтели от огъня тези очи, докато е наблюдавала горящия Дворец.

— Знам и за Щатите — обадих се след малко. — Знам какво се е случило там.

Тя бързо ме погледна и го прочете в очите ми.

— Лиса. — Не отговорих. А после мигновено, по женски се досети за онова, което нямаше как да знае, и се усмихна. — Това е хубаво — Лиса и ти. Ти и Лиса. Много хубаво.

Изражението ми не се промени и усмивката й угасна, когато отново се загледа в пясъка.

— Ти убивал ли си някого, Лин?

— Кога? — Не бях сигурен дали говори за Афганистан, или за по-малката война с Чуха и бандата му.

— Изобщо.

— Не.

— Радвам се — въздъхна тя отново. — Иска ми се…

Тя отново се умълча. Някъде далече зад пустия плаж чувахме звуците на фестивала — радостен гръмогласен смях, който надвикваше врявата на духовия оркестър. Много по-близо до нас музиката на океана струеше по мекия, податлив плаж и палмите над нас трептяха от прохладния ветрец.

— Когато отидох там… Когато влязох в къщата му, в стаята, където стоеше, той ми се усмихна. Всъщност… ми се зарадва. И за частица от секундата размислих и ми се стори, че… всичко е приключило. А после забелязах нещо, там, в средата на усмивката му… нещо мръсно, и… той каза… „Знаех си, че ще дойдеш за още някой ден“… или нещо подобно. И той… той, той започна да се оглежда, сякаш за да се увери, че никой няма да ни завари…

— Спокойно, Карла.

— Когато видя пистолета, стана по-лошо, защото започна… не да ме моли… а да се

извинява

… и беше съвсем ясно, съвсем ясно, че знае какво ми е сторил… Той знаеше… всичко и колко беше гадно. И това беше още по-лошо. Нямаше много кръв. Аз очаквах да има. Може би е текла по-късно. Останалото не го помня, свестих се чак в самолета, с ръката на Кадер около раменете ми.

Тя замълча. Наведох се да вдигна една конична раковина, чиито спирали се спускаха до остър, счупен връх. Стиснах я в ръка и тя убоде кожата ми, а после я хвърлих върху пясъчните вълни. Когато отново я погледнах, забелязах, че тя се е втренчила в мен и се мръщи.

— Какво искаш? — попита ме прямо.

— Искам да знам защо никога не ми каза за Кадербай.

— Откровено ли да ти го кажа?

— Разбира се.