ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Това лице…

Читать дальше

— Знам. Адска гадост.

— Беше смахнато. Направо щях да откача от цялата сцена. Не знам точно защо. А пък Ула им каза, че наследила много пари от баща си — те са много богати, семейството на Ула. Градът в Германия, в който е родена тя, практически е тяхна собственост, но когато затънала с дрогата, те я отрязали. Години наред не получавала от тях никакви вести, докато баща й не умрял. И затова когато наследила парите, й хрумнало да се върне и да потърси Модена. Чувствала се виновна, каза тя, и не можела да се понася. И го намерила. Той я чакал. И когато отидох да я видя, те бяха заедно, като… като в някаква любовна история.

— Дяволите да ме вземат, бил е прав за нея! — казах тихо. — Той ми каза… че

знаел

, че тя ще се върне тук заради него, и тя се върна. Аз не го вярвах нито за миг. Мислех си, че той е полудял.

— Как само седяха заедно, той — на коленете й… Нали познаваш „Пиета“ на Микеланджело? Изглеждаха точно така. Беше толкова странно! Направо ме потресе. Някои неща са толкова странни, че те ядосват, знаеш ли?

— Какво искаше тя?

— За какво говориш?

— Защо те е извикала в хотела?

— Аха, разбирам — поусмихна се тя. — Ула винаги иска нещо.

Вдигнах вежда и се вторачих в нея, ала не казах нищо:

— Искаше да уредя паспорт за Модена. Той е тук от години. Пресрочил си е визата. И има някои проблеми с испанската полиция под собственото си име. За да се върне в Европа, има нужда от нов паспорт. Би могъл да мине за италианец. Или може би португалец.

— Остави това на мен — казах спокойно. Мислех, че най-сетне съм разбрал причината тя да ме помоли за среща. — Утре ще се заема. Знам как да се свържа с него за снимки и за всичко — въпреки че

неговото

лице няма как да го сбъркаш при митническа проверка. Ще го уредя.

— Благодаря. — Тя така пламенно ме погледна в очите, че сърцето ми заблъска в гърдите. „Винаги е глупашка грешка да оставаш насаме с някого, когото не е бивало да обичаш“ — беше казал веднъж Дидие.

— Какво правиш, Лин?

— Седя тук с теб.

— Не, питам те какво мислиш да правиш? В Бомбай ли смяташ да останеш?

— Защо?

— Щях да те питам… дали искаш да дойдеш с мен да намерим Халед.

Засмях се, но тя не се засмя с мен.

— Това е второто най-добро предложение, което получавам днес.

—

Второто най-добро?

— произнесе тя провлачено. — А какво е първото?

— Поканиха ме да отида на война в Шри Ланка.

Тя присви сърдито устни, но аз вдигнах ръце и заговорих бързо:

— Шегувам се, Карла, шегувам се. Не се връзвай. Тоест, вярно е за поканата да замина за Шри Ланка, но просто… знаеш как е.

Тя се успокои и отново се усмихна.

— Отвикнала съм. Много време мина, Лин.

— Е… сега защо ме каниш?

— Защо не?

— Това не става, Карла, и го знаеш.

— Добре — въздъхна тя, погледна ме, а после се обърна и се загледа във вятъра, който навяваше пясъка като вълни.