Ако беше останал с мен,
и двамата
щяхме да се махнем от онзи свят, но дори и тогава не можех да ти кажа. Карай да върви, няма значение. Ти не пожела да останеш и мислех, че никога повече няма да те видя. А после получих съобщение от Кадер, че си в заведението на Гупта и се самоубиваш с дрога и че има нужда от моята помощ да те измъкнем оттам. И така пак се забърках с всичко. Така се върнах при него.
— Просто не разбирам, Карла.
—
Какво
не разбираш?
— Колко време си работила за него и Гани преди тази история със Сапна?
— Около четири години.
— Значи сигурно си видяла още сума ти неща… Трябва поне да си
чувала
за тях, най-малкото. Ти си работила за Бомбайската мафия, мамка му, или за някой проклет неин клон. Работила си за един от най-големите гангстери в Бомбай, също като мен.
Знаела си
, че те убиват хора,
преди
Гани да откачи с тая банда на Сапна. Защо… след всичко това изведнъж се уплаши от историята със Сапна? Не разбирам.
Тя ме гледаше втренчено. Беше достатъчно умна и разбираше, че въпросите ми са ответен удар, но очите й ми казваха, че тя вижда и нещо повече. Въпреки че се мъчех да го скрия, знаех, че е уловила скептицизма в тона ми, преплетен с язвително, основателно неодобрение. Когато млъкнах, тя си пое дъх и като че се готвеше да заговори, но се отказа, сякаш премисляше отново какво да каже.
— Мислиш, че съм ги напуснала… — подзе най-сетне с малка бръчка на изненада на челото — и съм заминала за Гоа, защото съм искала да бъда… какво…
опростена
за стореното? Или за онова, в което съм участвала? Това ли е?
— Така ли беше?
— Не. Исках да бъда опростена и още го искам, но не заради това. Напуснах ги, защото убийствата на Сапна не предизвикваха у мен никакви чувства. Бях потресена… и… отначало направо откачих, че Гани толкова е изкривил идеята. И това не ми хареса. Смятах, че е тъпо. Смятах го за ненужно и че ще вкара всички ни в ненужни неприятности. Опитах да разубедя Кадербай. Опитах се да ги накарам да спрат. Но не чувствах нищо, дори и когато убиха Маджид. В известен смисъл той беше най-добрият от тях. Но когато умря, не почувствах нищо. И не се разчувствах, дори мъничко, когато Кадер ми каза, че трябва да те остави в затвора да те пребиват. Харесвах те повече, отколкото всеки друг, но нито ми стана тъжно, нито ми дожаля. Разбирах го — какво трябва да се случи и това, че се случва точно на теб, е просто лош късмет.
Но не чувствах нищо.
И тогава го проумях… Тогава разбрах, че трябва да се махна.
Читать дальше
— Ами Гоа? Не можеш да ми кажеш, че и това е било нищо.
— Не. Когато ти дойде в Гоа и ме намери, както знаех, че ще се случи, беше… доста хубаво. Започнах да си мисля: „Ето това ми харесва… Това е, за което говорят…“ Но ти не пожела да останеш. Трябваше да се върнеш… при
него
… и аз знаех, че той те иска, може би дори има нужда от теб.






