Останал сам на странно притихналата улица, аз се запътих към бордея на Прабакер — винаги го наричах в мислите си бордея на Прабакер и все още го наричам — за да си прибера мотора. Сянката ми се въртеше под всяка улична лампа, влачеше се неохотно подире ми, а после се втурваше напред. Песните на океана заглъхнаха. Пътят пресичаше ширналия се бряг към големите улици с три платна на новия полуостров, отвоюван от морето, камък върху камък, споени с хоросан, край неспирно растящия островен град.
Празнични звуци заливаха пътя от всички околни улици. Фестивалът беше свършил и хората се завръщаха по домовете си. Дръзки момчета на колела се стрелкаха между минувачите с шеметна скорост, но без да закачат дори нечий ръкав. Невъзможно красиви момичета в яркоцветни нови сарита се промъкваха между погледите на младежите, напоили ризите и кожата си с аромата на сапун със сандалово дърво. Деца спяха на раменете на татковците си и отпуснатите им ръце и крака висяха надолу като простряно мокро пране. Някой запя любовна песен и десетина гласа започнаха да отпяват след всеки стих. Всички мъже и жени, които се прибираха в своята колиба в бордея или в хубавия си апартамент, се усмихваха, заслушани в романтичните глупави думи.
Тримата пеещи младежи до мен забелязаха усмивката ми и повдигнаха въпросително длани. Вдигнах ръце във въздуха и запях припева заедно с тях — за тяхно учудване, че го знам. После непознатите ръце ме обгърнаха и понесоха свързаните ни от песента души към несъкрушимите съборетини на бордея. „Всеки на този свят е бил индиец в поне един предишен живот“. И когато се сетих за нея, се засмях.
Читать дальше
Не знаех какво ще правя. Първото беше ясно — имах дълг към якия афганец, Назир. Веднъж, когато му говорех за вината, която продължавах да изпитвам за смъртта на Кадер, той ми каза: „Добра пушка, добър кон, добър приятел, добра битка — ти сещаш се за по-добър начин Великия Хан, той да умре?“ И мъничка частица от това чувство я имаше и в мен. По някакъв начин беше справедливо — макар и да не можех да го обясня дори на себе си — и ми подобаваше да рискувам живота си в компанията на добри приятели на важна мисия.
А имаше и още толкова много, което трябваше да науча, толкова много, на което искаше да ме научи Кадербай. Знаех, че учителят му по физика, мъжът, за когото ми разказа в Афганистан, беше в Бомбай. А другият му учител, Идрис — във Варанаси. Ако успеех да се върна в Бомбай след мисията на Назир в Шри Ланка, имаше цял свят от знания, който чакаше да го открия и да му се насладя.
Междувременно в града мястото ми в Съвета на Санджай беше подсигурено. Там имаше работа и пари, и малко власт. За известно време братството щеше да ме опази от дългата ръка на австралийския закон.






