ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А не можех да ти кажа какво знам за него, защото му бях задължена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. И те оставих да си тръгнеш. И когато замина, не почувствах нищо. Нищичко. Не исках да бъда опростена за делата ми. Исках да ми се прости… и все още го искам, и точно затова отивам при Халед и Идрис… че не

съжалявам

за нищо, което се случи, ни най-малко. Вътрешно съм студена, Лин. Харесвам хора, харесвам неща, но не обичам нито едно от тях, дори и себе си, не ме е грижа за нищо. И знаеш ли, странното е, че всъщност не ми се

иска

да ме е грижа.

И ето, аз вече знаех всичко — цялата истина и всички подробности, които имах нужда да знам от онзи ден в планината, сред смразяващия сняг, когато Кадер ми разказа за нея. Сигурно съм очаквал да се почувствам… удовлетворен, може би, и отмъстен, като я принудя да ми разкаже какво е сторила и защо го е сторила. Сигурно съм се надявал, че като просто изслушам разказа й, той ще ме освободи и ще ме утеши. Но не беше така. Чувствах се изпразнен, изпълваше ме празнотата, която е тъжна, но не и скръбна, жалееща, но — не сломена, и някак увредена, но това само я прави по-чиста и по-ясна. И тогава осъзнах каква е тя, тази празнота — тя си има име, дума, която използваме често, без да разбираме каква вселена от покой е побрана в нея. Тази дума е

свобода

.

— Доколкото това има значение — казах и посегнах да я погаля по бузата, — аз ти прощавам, Карла. Прощавам ти и те обичам, и винаги ще те обичам.

Устните ни се срещнаха като вълни, които се надигат и сливат стихиите на бурни морета. Сякаш пропадах — свободен, най-сетне откъснат от любовта, която се бе разтворила като лотос в мен. И заедно пропаднахме по цялата дължина на черната й коса до все още топлия пясък в корубата на потъналата лодка.

Щом устните ни се откъснаха, звездите се втурнаха през тази целувка и се изсипаха в морскозелените й очи. Извечен копнеж струеше от тях към моите. Извечна страст изтече от моите сиви очи в нейните. Цялата жажда, цялото плътско и измъчено от надежди копнение се преливаше от очи в очи — мигът на срещата ни, веселите остроумия в „При Леополд“, Стоящите Баба, Селото в небето, холерата, пълчищата плъхове, тайните, които тя ми шепнеше, преди да се унесе в тежък сън, пеещата лодка, която плаваше по водите на наводнението под „Портата“, бурята, когато се любихме за първи път, радостта и самотата в Гоа и нашата любов, хвърляща отразени сенки по стъклото в последната нощ преди войната.

И нямаше повече думи. Нямаше повече остроумия, докато я изпращах до паркиралото наблизо такси. Целунах я отново — дълга целувка за сбогом. Тя ми се усмихна. Това беше добра усмивка, красива усмивка, почти най-прекрасната нейна усмивка. Гледах как червените стопове на таксито се замъгляват и размиват, и най-сетне изчезват в далечния мрак.