А не можех да ти кажа какво знам за него, защото му бях задължена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. И те оставих да си тръгнеш. И когато замина, не почувствах нищо. Нищичко. Не исках да бъда опростена за делата ми. Исках да ми се прости… и все още го искам, и точно затова отивам при Халед и Идрис… че не
съжалявам
за нищо, което се случи, ни най-малко. Вътрешно съм студена, Лин. Харесвам хора, харесвам неща, но не обичам нито едно от тях, дори и себе си, не ме е грижа за нищо. И знаеш ли, странното е, че всъщност не ми се
иска
да ме е грижа.
И ето, аз вече знаех всичко — цялата истина и всички подробности, които имах нужда да знам от онзи ден в планината, сред смразяващия сняг, когато Кадер ми разказа за нея. Сигурно съм очаквал да се почувствам… удовлетворен, може би, и отмъстен, като я принудя да ми разкаже какво е сторила и защо го е сторила. Сигурно съм се надявал, че като просто изслушам разказа й, той ще ме освободи и ще ме утеши. Но не беше така. Чувствах се изпразнен, изпълваше ме празнотата, която е тъжна, но не и скръбна, жалееща, но — не сломена, и някак увредена, но това само я прави по-чиста и по-ясна. И тогава осъзнах каква е тя, тази празнота — тя си има име, дума, която използваме често, без да разбираме каква вселена от покой е побрана в нея. Тази дума е
свобода
.
— Доколкото това има значение — казах и посегнах да я погаля по бузата, — аз ти прощавам, Карла. Прощавам ти и те обичам, и винаги ще те обичам.
Устните ни се срещнаха като вълни, които се надигат и сливат стихиите на бурни морета. Сякаш пропадах — свободен, най-сетне откъснат от любовта, която се бе разтворила като лотос в мен. И заедно пропаднахме по цялата дължина на черната й коса до все още топлия пясък в корубата на потъналата лодка.
Щом устните ни се откъснаха, звездите се втурнаха през тази целувка и се изсипаха в морскозелените й очи. Извечен копнеж струеше от тях към моите. Извечна страст изтече от моите сиви очи в нейните. Цялата жажда, цялото плътско и измъчено от надежди копнение се преливаше от очи в очи — мигът на срещата ни, веселите остроумия в „При Леополд“, Стоящите Баба, Селото в небето, холерата, пълчищата плъхове, тайните, които тя ми шепнеше, преди да се унесе в тежък сън, пеещата лодка, която плаваше по водите на наводнението под „Портата“, бурята, когато се любихме за първи път, радостта и самотата в Гоа и нашата любов, хвърляща отразени сенки по стъклото в последната нощ преди войната.
И нямаше повече думи. Нямаше повече остроумия, докато я изпращах до паркиралото наблизо такси. Целунах я отново — дълга целувка за сбогом. Тя ми се усмихна. Това беше добра усмивка, красива усмивка, почти най-прекрасната нейна усмивка. Гледах как червените стопове на таксито се замъгляват и размиват, и най-сетне изчезват в далечния мрак.






