ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Имах приятели в Съвета и в „При Леополд“, и в бордея. И, да, може би имаше дори шанс за любов.

Подминах мотора и продължих пеша към бордея. Не знаех защо. Следвах инстинкт, а може би ме теглеше кръглата Луна. Тесните улички, тези лъкатушни алеи на борбата и мечтите ми бяха толкова познати и така уютни и сигурни, че се чудех как съм могъл да се страхувам някога. Скитах без цел и посока, вървях от усмивка към усмивка, когато мъжете, жените и децата, моите бивши пациенти и съседи поглеждаха и ме виждаха да минавам. Вървях през мъгли от аромати на гозби и сапуни за баня, на обор и керосинови лампи, на ливан и сандалово дърво, струящи от хиляди малки храмове в хиляди малки домове.

На ъгъла на една от пътеките се сблъсках с един мъж и щом вдигнахме лица, за да се извиним един на друг, в същия миг се познахме. Беше Мукеш, младият крадец, който ми помагаше в килиите в „Колаба“ и в затвора „Артър Роуд“, човекът, когото бях настоял да освободят, когато Викрам плати да ме пуснат.

— Линбаба! — извика той и ме награби за раменете. — Колко се радвам да те видя!

Арей!

Какво става?

— Просто наминах — засмях се и аз. — А

ти

какво правиш тук? Чудесно изглеждаш! Как си, по дяволите?

— Няма проблеми, баба!

Билкул фит, хаин! Съвсем здрав съм!

— Ял ли си? Един чай ще пиеш ли?

— Не, благодаря, баба. Закъснявам за среща.

—

Ачча?

— измърморих.

Така ли?

Той се наведе към мен и зашепна:

— Това е тайна, но на тебе знам, че мога да ти се доверя, Линбаба. Имаме среща с онези, дето са със Сапна, цар на крадците.

— Какво?

— Да — прошепна той. — Тия хора, те наистина го познават тоя Сапна. Говорят с него почти всеки ден.

— Не може да бъде — казах.

— О, да, Линбаба. Те са му приятели. А ние стягаме войска, войската на бедняците. Ще ги научим тия мюсюлмани кой е истинският шеф тук, в Махаращра! Тоя Сапна, той убил мафиотския бос Абдул Гани в собствения му дом и пръснал парчетата от тялото му из цялата къща! И мюсюлманите след това почват да се учат да се страхуват от нас. Трябва да вървя. Няма да мине много време и ще ни видиш, нали така? Довиждане, Линбаба!

И той хукна по пътеките. Обърнах се, продължих без усмивка и изведнъж ме обзе безпокойство и яд, и безнадеждност. И тогава, както винаги, градът, Бомбай, моят Мумбай, ме издигна на широкия си гръб, чиято вечност вдъхваше сили. Пред мен изникна тълпа вярващи, струпали се пред голямата нова колиба на Сините сестри. Мъже и жени стояха най-отзад, а други седяха или коленичеха в осветения от меко сияние полукръг пред прага. И там, на вратата, в ореола на лампите, обвити в струите на син дим от благовония, стояха самите сини сестри. Лъчезарни. Ведри. Създания, излъчващи такова сияйно състрадание, такъв върховен покой, че в моята сломена душа на изгнаник аз се заклех да ги обикна така, както ги обикваше всеки зърнал ги мъж и жена.