ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Аз се борих, Виктор, иначе бих ви повикала по-рано. Простете ми.

Тревогата и смътното подозрение се превърнаха в увереност. Муратов ясно разбра, какво ще стане сега, какво означава златната рокля на Гианея.

Той скочи, като събори креслото.

— Спрете!

Ръката му, протегнала се, за да хване ръката на Гианея, закъсня за част от секундата.

Гианея глътна съдържанието на чашата.

Край малка масичка на увитата в зеленина тераса седяха двама души.

Единият от тях беше Виктор Муратов.

Другият, много по-висок, със силно зелен оттенък на кожата, с много тесни, като че ли присвити очи, явно беше съотечественик на Гианея. Понякога очите му се отваряха. Те бяха огромни, тъмни и дълбоки.

Разговорът се водеше на езика на Гианея. Муратов вече го владееше съвсем свободно.

— Жалко, че закъсняхме — говореше човекът с тесните очи. — С нашите кораби пътят би бил много по-кратък. Разбира се, в смисъл на време, а не на разстояние.

— Вече не можем да върнем експедицията — каза Муратов. — Но вие сам казахте, Вийайа, че можем да я изпреварим и да стигнем до планетата преди нея. Представяте ли си как ще се учудят нашите другари?

Позволил си тази шега, той се усмихна. Чувството за неловкост не го напускаше.

Странните очи на Вийайа спряха върху лицето му.

— Защо се стеснявате от мен? — попита той. — И не само вие. И защо не искате да се обръщате към мене на „ти“? При нас отдавна вече няма друго обръщение. Всички хора са братя.

— Гианея ни научи на това — отговори Муратов. — Преди вашето пристигане ние не знаехме местоимението „ти“ на вашия език.

— Но сега вече го знаете.

Муратов смутено мълчеше. Той можеше да каже на своя събеседник много неща, но разбираше, че обясненията му ще се сторят на Вийайа безсмислени.

Посещението на Вийайа беше неочаквано за Муратов. Той знаеше, че всички, които бяха пристигнали с чудния кораб, изпитваха към него особена симпатия и разбираше откъде е възникнала. Причината беше пак неговата прилика с тях, която привличаше и Гианея. Ако беше дошъл някой друг, Муратов нямаше да се смути, но Вийайа…

Вече повече от месец гостите бяха на Земята. Отдавна бяха изяснени причините за тяхното пристигане, станаха известни имената и биографиите на космонавтите, историята на родината им. Земните хора знаеха не само къде се намира тяхната планета, но и как изглежда. Космонавтите бяха донесли всичко необходимо, за да могат възможно най-пълно и подробно да им разкажат за себе си.

И хората знаеха, че Вийайа, даже на тази планета, която далеч бе изпреварила Земята в развитието на науката и техниката, се смяташе за изключително голям учен. От земна гледна точка той беше гений в най-пълния смисъл на тази дума.

Той все още съвсем не беше стар, даже по-скоро беше млад.

Муратов сега бе на около четиридесет години.