Муратов потрепера — колко затаена болка криеше този смях, — вие не наказахте и мен, макар че имахте всички основания да го направите. Когато ме сваляше на астероида, Рийагейа беше убеден, че ме изпраща на вярна смърт.
— Той?
— Какво ви учудва? Ние не знаехме какви са станали земните хора. Книгите, донесени от първите, които ви посетиха, говореха за друго. Аз съм прочела всичките.
— Но ако Рийагейа е бил убеден, че вие отивате на вярна смърт, тогава защо ви свали на Хермес?
Читать дальше
— Защото не можеше да ме убие със собствената си ръка — Гианея се наклони към Муратов. Очите й се замъглиха и тя дълго мълча, спомняйки си миналото. После заговори отривисто, без да мисли за връзката между думите си, често неразбрано: — Всички спяха. Рийагейа не събуди екипажа, макар че отдавна беше време. Той много се измъчваше. Жалост, но не колебание. Той бе решил твърдо. Вторият кораб не летеше след нас. И нямаше трети. Щеше да мине много време. Той ме събуди. Аз още нищо не подозирах. Не мислех. И той ми каза. Никога няма да забравя лицето му. Не, не го разубеждавах. Разбирах, че е безсмислено. Убежденията му бяха известни на всички. Той ми каза, че останалите членове на екипажа са решили да го убият веднага след като корабът кацне на Земята. Те не му вярваха. Молеше ме да си отида. Да си отида? Стана ми смешно. Къде може да се отиде от кораб в космоса? Ние летяхме дълго, като правехме кръгове. Гледах го: спокоен, решен безвъзвратно. Знаех, че дори и да не намери това, което търси, той все едно ще изпълни решението си. Но му беше много трудно да ме убие. Аз отдавна знаех, че Рийагейа ме обича като своя дъщеря. Той не можеше да ме убие със собствената си ръка. Не можеше. И сам ме изпрати на смърт. Той беше убеден. Трябваше да се подчиня. Той ми каза: „Зная, че спасявам човечеството, Лиа. Но те не трябва да знаят за това. Ако останеш жива, мълчи. Мълчи и пред лицето на смъртта“. Аз обещах да мълча. В този момент бях готова да изпълня всяко негово желание. Последното пред страшната смърт.
Тя закри очите си с ръка.
— Вие обичахте ли го? — попита Муратов след дълго мълчание.
— Не зная. Аз бях много млада. А сега съм стара. По-стара от всички. От моите сънародници не е останал никой. Всички са убити от тези… — тя изведе ниско главата си. Муратов знаеше, че за да скрие сълзите си.
С всичките си чувства Муратов беше на страната на Мериго и неговия народ. Но в този момент той разбра, че може да ненавиждаш тези, на които съчувствуваш. Изпълни го остра жалост към Гианея, невинна, носеща последствията от поведението на други, в средата на които се бе родила.
— Вие много приличате на него, Виктор — каза Гианея, — затова ви помолих да дойдете днес.
— Радвам се, ако мога поне с това да облекча мъката ви — отговори той.






