ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Това, което му разказа, го караше да й зададе много въпроси, но той разбираше, че те ще бъдат неуместни. Нека говори сама.

Гианея вдигна глава. В очите й нямаше сълзи, тя даже се усмихваше, но той знаеше, че това е само маска.

— Вие искате нещо да ме питате?

— Ако не възразявате.

— Питайте.

— Защо Рийагейа е бил толкова непоследователен? От вашите думи е ясно, че той е разбирал: земните хора са отишли далеч напред, не са такива като преди. Тогава защо е мислил, че отивате на смърт?

— Обяснението трябва да се търси в нашата история — отговори Гианея съвсем спокойно. — Някога вие ще я узнаете. Аз вярвам, че вие ще достигнете до нашата родина. Развитието ви е вървяло много по-бързо отколкото у нас и даже Рийагейа не предвиждаше това. Разбрах го на Земята. Няма да разказвам, Виктор. Сега не мога да направя това. И аз, като Рийагейа, бях убедена, че земните хора ще ме убият. И когато се спусках на астероида се облякох за смърт.

— Значи, тази рокля?…

— Погребално облекло. В златен цвят обличат умрелите и осъдените на смърт.

— Защо сте я облекли днес?

— Погребвам младостта си.

Стори му се, че тя не говори искрено. Бавно го обхващаше неясна тревога.

Заповяда си да се усмихне непринудено.

— Но, когато се оказахте сред нас вие разбрахте, че нищо не ви заплашва, нали?

— Не веднага. Прекалено силни бяха понятията, втълпени от детство и отчасти влиянието на прочетеното за Земята. Може би книгите не бяха добре подбрани. Не зная. Когато ме пренесохте на вашия кораб, аз си помислих: „странно съвпадение“.

— В какво?

— Ние имаме обичай. Когато мъжът си взима жена, той я пренася в дома си на ръце. Аз си помислих: „Рийагейа би могъл да направи това за живот, а този, който така прилича на него в лице, прави същото, но за смърт“ — тя замълча, след това каза: — И на самата мен сега ми е странно, но аз бях уверена в смъртта си на Земята. И се готвех да се спусна от вашия кораб направо на кладата. Такава смърт ме плашеше.

— Защо на кладата?

— У нас има такова смъртно наказание. Чела съм, че и на Земята също е имало. След това разбрах, че даже Рийагейа е сгрешил; вие сте по-добри от нас, вашият живот е светъл и прекрасен, че съм длъжна да завърша започнатото от Рийагейа, че той би ме освободил от дадената дума, ако знаеше — погледът на Гианея се спря върху часовника, поставен в ъгъла на стаята. Муратов завинаги запомни, че той показваше точно десет. — Късно е, време е да завършим нашата беседа — Гианея протегна ръка и взе чашата си. Муратов не помръдна. — Аз пия, Виктор, за вашата родина, за нейния щастлив живот. По едно време аз мислех, че тя ще стане моя трета родина.

Читать дальше

— А нима не е така?

— Не. Между мен и вас се образува пропаст. Може би аз разсъждавам неправилно и вие сте прав, но нищо не мога да направя със себе си.