ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Първоначалното убеждение, че телата не могат да бъдат няколко, по-степенно започваше да избледнява, заменяше се с увереността, че все пак те са няколко. И не са три или четири, а две. Анализът на цялата работа, извършена от Сергей и от него самия, водеше до този извод. Две, само две! Те се въртят около Земята като се намират едно срещу друго от двете страни на планетата.

Читать дальше

Сергей бе допуснал същото и беше изчислил възможните орбити. Стигнал бе до безсмислица.

Да се усъмни в правилността на изчисленията на приятеля си? Муратов не можеше даже да си помисли за това. Сергей е направил всичко вярно, всичко, с изключение…

Муратов скочи от дивана и се приближи до бюрото. Да, трябва да се провери и такъв вариант, дори да изглежда фантастичен. Сергей се базира на това, че има работа с две естествено възникнали тела, които се движат по законите на привличането. Тогава, разбира се, нито една от възможните орбити няма да съответствува на фактическото движение на телата, но ако те са…

изкуствени

…

Много неща говорят в полза на такова предположение.

Първо, телата са невидими през визуален телескоп даже от близко разстояние (случаят с товарния звездолет). Обяснението може да бъде такова — те са оцветени в абсолютно черен цвят, който не отразява слънчевите лъчи. Естествените тела не могат да имат такъв цвят. Второ, локаторите ги „виждат“ отдалеч, но не ги „виждат“ отблизо. Това е по-трудно обяснимо, но може да се предположи, че тези, които са ги изстреляли, са искали да затруднят хората при откриването на телата. Как е постигнато това е вече друг въпрос. И трето, телата се движат срещу движението на планетите, срещу въртенето на Земята. Наистина, такова явление се среща в природата, но много рядко.

И така, изкуствени спътници на Земята, изстреляни някъде отвън!

Силната памет на Муратов услужливо му напомни, че такава хипотеза е била изказана още в двадесети век. Той бе чел за нея. Как беше името на автора? Муратов напрегна паметта си. Да, Брайсуел.

„Но нали изкуствените спътници, направени от хората, се движат по законите на привличането — помисли той. — Да, но само защото летят по инерция — нямат двигатели. При наличието на външна сила орбитата може да приеме най-невероятни очертания.“

Облекчава ли задачата тази нова предпоставка? Не, по-скоро я затруднява. Как да отгатне траекторията, след като не е известна целта й?

Но все пак трябва да опита. Известни са осем точки. Те принадлежат на две орбити. Кои на коя — не е ясно. Но комбинациите от осем точки по четири не са чак толкова много. А ако на едната орбита принадлежат три, а на другата — пет? Или са в някакво друго съотношение?

Неочаквано се сети за още нещо. Муратов даже трепна — толкова беше просто, а всъщност много, много важно.