— Ако не е тайна, в каква?
— Не е никаква тайна. Нали си чувал за проекта на Жан Легерие?
— За полета по Слънчевата система на астероид?
— На Хермес.
— И ти искаш да летиш с него?
— Този полет няма да бъде скоро. Легерие предлага да се измени орбитата на Хермес, за да може астероидът да прелети през цялата Слънчева система от Меркурий до Плутон. И тогава, като се спусне на него голям звездолет, без всякаква енергия може да се обиколят всички планети.
— Какво общо имаш с това ти, след като не си астроном?
— Трябва така да се изчисли голямата орбита, че тя да мине край всяка планета по време на един и същ рейс. Това е много сложна задача. И още по-сложно е да се накара Хермес да мине на тази орбита с помощта на реактивни сили. Ето тук мога да помогна на Легерие като инженер и математик. Но нямам никакво намерение да летя с него.
— Желая ти успех! — по тона на приятеля си Муратов разбра, че той е обиден и огорчен. — Занимавай се с Хермес, след като това е по-интересно за тебе.
— Чудак си ти, Серьожа! За какво съм ви нужен аз?
— Никак не си ни нужен — Синицин изобрази върху лицето си пълно недоумение. — Просто исках да довършим тази работа заедно. А за експедицията… всеки друг ще бъде даже по-полезен.
Муратов се засмя.
— И ти си един артист, Серьожа, колкото аз съм балерина. Остави! Аз също съжалявам, но наистина не мога да губя време. И ще ти кажа под секрет: не ми хареса да летя в космоса. Не е за мен тази работа.
— Е, тогава недей! Стой си на Земята. По-спокойно е и… по-безопасно.
Муратов се намръщи.
— Това вече е злобно и несправедливо, Серьожа.
— Е добре, извинявай! Не мисля така, разбира се. Какво да правя като си толкова упорит. А пък аз, макар че няма да бъда особено полезен, в никакъв случай няма да се откажа. Тези спътници заемат всичките ми мисли.
— Разбирам те. Кога излитате?
— Вдругиден.
— Толкова скоро?
— Подготовката е завършена.
— Тогава ще ти кажа същото, което и ти на мене, но с друго чувство: „Желая ти успех!“
След шест месеца, в същата стая Синицин и Муратов се срещнаха отново…
Експедицията се бе завърнала с празни ръце.
Всички усилия да намерят тайнственото убежище, където бяха се скрили двата спътника разузнавачи, не се увенчаха с успех. По нищо не личеше, че в недрата на стръмните склонове на кратера Тихо се крие база на чужд свят. Нито с прослушването на планинските пластове, нито със сондирането им с ултразвук, нито с осветяването им, нито с обикновено пробиване на скалите — с нищо не можаха да открият някакви кухини. Изглеждаше, като че ли ничия ръка никога не бе тревожила вечния покой на кратера.
Търсенето се разпростираше и извън пределите му.






