Веднъж един от тях не се беше отклонил, а се бе сблъскал със земния кораб. Това можеше да се повтори всеки момент.
Ако по-рано се задоволяваха с локационните уредби, за да могат своевременно да забележат насрещен метеорит, то сега задължителна принадлежност на щурманските кабини на звездолетите беше гравитометърът. Каквато и защита да използуваха стопаните на спътниците, те не можеха да унищожат или да направят „невидима“ тяхната маса.
Работите в космоса вървяха по своя ред, но астронавтите с всеки изминат ден все по-остро усещаха неочаквано появилото се неудобство. Тайната на всяка цена трябваше да бъде разкрита, но учените не виждаха как могат да направят това.
Дали спътниците все още се намираха в Слънчевата система или не?
Този основен и най-важен въпрос оставаше без отговор.
Хората от научните станции на Луната и особено от станцията в кратера Тихо непрекъснато наблюдаваха околното пространство. Беше организирана денонощна радиовахта. Ако спътниците все пак се бяха скрили в лунната база, рано или късно те отново трябваше да полетят около Земята. Най-вероятно това щеше да стане след като получеха съответен сигнал. Този сигнал трябваше да бъде хванат на всяка цена.
Но времето минаваше, а всичко беше спокойно. Не се появяваха нито самите спътници, нито радиосигнали, адресирани до тях или идващи от тях.
Членовете на научния съвет на Института по космонавтика бяха на мнение, че причината е в поредното прекъсване на работата на разузнавачите, случайно съвпаднало по време с експедицията на „Титов“. Такива прекъсвания несъмнено е имало и по-рано. Периодичното появяване на спътниците около Земята добре обясняваше факта, че те не са били открити много по-рано.
Но каква е продължителността на тези прекъсвания? Това никой не можеше да знае. Може би предстоеше дълги години да се вземат мерки против неизвестната, а възможно и несъществуваща опасност. И единственото радикално средство беше да се открие базата.
Стремително развиващата се техника предоставяше все нови и нови възможности за търсене. Те незабавно биваха използувани, но всичко беше напразно. Както и преди, недрата на пръстеновидния хребет на кратера Тихо и на съседните му кратери изглеждаха недокосвани от никого.
Но независимо от непрекъснатите неуспехи, убеждението, че базата все пак съществува, не напускаше учените. Многократно проверените изчисления на Муратов и Синицин неопровержимо доказваха, че траекториите на двата спътника при приближаването им към Луната се доближаваха, а в точката, където се намираше кратера Тихо,
съвпадаха
!
Това не би могло да се случи, ако спътниците бяха заобиколили Луната и бяха продължили по-нататък.
Да повярва в такова „случайно съвпадение“ можеше всеки друг, но не и математик, астроном или физик.






