ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

През тези шест месеца участниците в експедицията с помощта на все по-мощни технически средства (един след друг от Земята бяха изпратени пет звездолета със съоръжения) изследваха лунната повърхност в радиус петстотин километра от центъра на кратера.

Всичко беше напразно! Ако базата действително съществуваше, то тя беше изключително добре замаскирана…

— Ти помниш думите ми, че аз не искам да летя с вас, за да не губя време, нали? — попита Муратов.

— Помня. Ти искаш да кажеш…

— Именно. Аз бях абсолютно сигурен, че вие няма да намерите тази база. Иначе непременно бих полетял.

— Но защо беше толкова сигурен?

— Защото предпазните мерки, взети по отношение на спътниците, ме убедиха, че техните стопани имат много сериозни причини да крият от хората на Земята своите намерения.

Изминаха две години.

Спътниците разузнавачи не се появиха около Земята. Но можеше да се предполага, че те са сменили системата си на защита и са станали невидими не само за оптическите, както по-рано, но и за радиотелескопите. Ако това наистина беше така, то те вече бяха многократно по-опасни.

Звездолетите напускаха Земята изключително внимателно. Можеха да развиват по-голяма скорост само след орбитата на Луната.

Издирванията на тайнствената база не спираха, но както и преди бяха безрезултатни. Постепенно сред широките маси се появи и укрепна убеждението, че на Луната няма никаква база и никога не е имало.

Хората разсъждаваха така: спътниците въобще не са се крили в района на кратера Тихо, а са си отишли завинаги, може би извън пределите на Слънчевата система. След като са срещнали по спиралния си път Луната, те са я обиколили и са полетели по-нататък. Сигналът, засечен от трите кораба, може да бъде обяснен с излъчване от самия спътник, което няма смисъл и не е било радиопредаване. Ултракъси вълни би могъл да излъчва неизвестният двигател на разузнавача, нали никой не знае неговата конструкция и принцип на действие. И „съвсем случайно“ линиите на пеленгацията са се срещнали при кратера Тихо. Със същия успех биха могли да се срещнат и на всяко друго място. А това, че линиите са се пресекли в същата точка, където, според изчисленията на Муратов и Синицин са завършили траекториите на двата спътника… какво пък! Стават и такива случайности!

Читать дальше

Но в средите на специалистите по космонавтика не можеха да бъдат забравени и не бяха забравени разузнавачите от чуждия свят. Неразкритата тайна продължаваше застрашително да виси над безопасността на междупланетните пътища. Случаят със звездолета „Земя-Марс“ в края на миналия век тревожеше ръководителите на „Космическата служба“. Не биваше да се успокояват с това, че спътниците избягват срещите със земни кораби.