Двама астрономи, след като получиха разрешението на Легерие /на обсерваторията беше обявена тревога и никой нямаше право да действува самостоятелно/, си отидоха, за да се опитат да видят приближаващото се тяло през големия телескоп. Макаров се върна в каютата си, за да води контролни наблюдения по своите прибори.
Но спокойствието не продължи дълго.
Изминаха пет, след това десет минути, а стрелката продължаваше да пълзи надясно, застрашително се приближаваше към крайната точка, означаваща допир на двете маси — на Хермес и на неизвестното тяло. Скоро щяха да се сблъскат. До крайната чертичка на скалата оставаше още съвсем малко.
— То лети право към нас — развълнувано каза Легерие.
Усъвършенствуваният гравитометър даваше възможност да се определи не само масата, но и направлението на движението й, и разстоянието.
Локационният екран все така не показваше нищо. А ако се съдеше по гравитометъра, тялото, което се приближаваше, беше доста голямо.
На Муратов се стори, че приборът показва много по-голяма маса, отколкото тогава, на „Титов“.
Думите на Легерие потвърдиха, че това е така.
— Масата на неизвестното тяло — каза той на астрономите — многократно превишава масата на разузнавачите.
Още няколко мъчителни, минути и вече не останаха никакви съмнения — нещо летеше точно към обсерваторията.
Легерие се спусна към пулта.
Едно движение на ръката му и тежките херметични врати в целия спътник се затвориха като отрязаха всякакъв достъп от едно помещение в друго. Обсерваторията се раздели на изолирани една от друга части.
Сега вече можеха да се надяват, че катастрофата няма да доведе до обща гибел.
Но къде ще се стовари страшният удар от сблъскването на космическите тела?
Хората замряха в очакване…
През тези минути Муратов кой знае защо мислеше не за себе си и не за хората, които бяха заедно с него, а за корабите от своята ескадрила. Те бяха сравнително близо, зад стената на гранитната яма, която ограждаше обсерваторията. Дали там са се сетили да направят това, което току-що направи Легерие тук?
Да даде заповед по радиофона беше вече късно.
„Впрочем — помисли Виктор, — ако тялото удари звездолета от него няма да остане нищо. Масата на това тяло е прекалено голяма. Никаква изолация няма да спаси хората“.
А стрелката на гравитометъра неумолимо се приближаваше към червената черта, която означаваше катастрофа. Защитните антигравитационни и магнитни полета бяха напълно безполезни. Те бяха твърде слаби, за да въздействуват на такава грамада. Смъртта, случайна и нелепа, плътно се изправяше пред хората и те не бяха в състояние да я предотвратят.
— Гледайте! — каза Легерие, като посочи с ръка гравитометъра.
Това, което видяха, беше съвсем странно, необяснимо.
Стрелката още повече беше забавила движението си.






