ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя се движеше, сега вече не можеха да се съмняват в това. Нещо, което не отразява лъчите на локатора, се приближаваше към Хермес. Това не можеше да бъде малко парче, толкова малко, че да не го „видят“ локационните прибори. В такъв случай не би го забелязал и гравитометърът. Загадъчното тяло имаше доста значителна маса.

— Все по-близо и по-близо! — прошепна Легерие. — И най-чудното е, че лети много бавно.

Раздаде се тихият звън на радиофона.

Легерие даже не се обърна.

Звънът се повтори. Муратов отиде до апарата.

Дежурният от командния пункт на флагманския кораб с развълнуван глас съобщи за странното „поведение“ на гравитометъра.

— От всички наши кораби съобщават същото — каза той.

— Знам — отговори Муратов. — Продължавайте наблюденията.

Влезлият Макаров мълчаливо се приближи до Легерие. Те напрегнато се вглеждаха в гравитометъра. Стрелката беше отишла вече далеч след нулата и продължаваше бавно, изключително бавно, но неотклонно да пълзи нататък.

Линията върху екрана на локатора както и по-рано си оставаше невъзмутимо права.

Легерие тропна с крак.

— Но какво е това в края на краищата? — раздразнено каза той. — Обща тревога!

Макаров натисна червения бутон в центъра на пулта. Муратов знаеше, че в този момент във всички помещения на спътника обсерватория се чува тревожният звън, известяващ опасност.

Не минаха и две минути и в каютата на началника се събраха всички, които бяха на борда на спътника.

Нямаше нужда от никакви обяснения. Тези хора добре разбираха езика на приборите.

Настъпи тревожно, пълно със скрито напрежение мълчание.

Неизвестна опасност — най-неприятното изпитание за психиката. И най-храбрият човек неволно се поддава на чувството за страх. Какво да се предприеме, след като не е известно от какво трябва да се защищаваш?

И изведнъж Муратов си спомни. Той мислено видя напрегнатите лица на Верьосов и Стоун, с очи, устремени към също такъв гравитометър. И му се стори, че разбира какво става.

— А това не е ли онзи загадъчен спътник разузнавач, който „Титов“ търсеше преди две години? — каза той.

Читать дальше

Легерие рязко се обърна.

— Толкова далеч от Земята?

— Нали никой не знае къде изчезнаха те?

— Но по онова време радиолокаторите намираха тези спътници.

— Това беше тогава. Съществува предположение, че те по някакъв начин са сменили системата на своята „защита“.

— Възможно е да сте прав — каза Легерие. — Ще видим!

Ако Муратов беше отгатнал, то скоро стрелката на гравитометъра трябваше да прекрати движението си надясно. Спътниците разузнавачи не можеха да се приближат по-близо до такава голяма маса като тази на Хермес. Астероидът с диаметър километър и половина не е малък звездолет…

Догадката беше толкова правдоподобна, че скоро всички се успокоиха.