ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Апокалипсис Джон Скальци На Мег Франк и Джеси Лип Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня. — Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“. Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб. — Какво става? — попита той. — Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше? — Ами да. — Вече ни преследва. Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината. — Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си. — Да, платихме си — натърти тя. Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“. — Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката. — Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс. — Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас. — Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути. Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

По-трудно му беше да се увлича по езотериката, докато помагаше да се поддържат запасите от свещи за литургиите.

Освен това практичната нагласа в характера му, наследена и възпитана у него от родителите, която не бе изчезнала напълно дори в разгара на увлечението му по религията, си върна господството бавно и неумолимо, а църковното всекидневие по-скоро я подпомагаше, а не я възпираше. Ленсън проумя, че наложените в църквата ненатрапчиви системи за контрол му харесват, приспособяваше се добре към тях. През годините на обучението си той се преобрази в очите на преподавателите и съучениците си от чудак в образцов семинарист, чиито заложби предвещаваха издигане в църковната йерархия.

Ленсън се остави да бъде понесен от тази вълна на одобрение и симпатия към първото назначение след ръкополагането му в системата Бремен (където неговите родители се радваха на заслужен отдих, след като изчакаха благоразумно да изтече давността за някои техни деяния), после обратно в Средоточие и накрая в самия Си'ан, където в подходящ момент се издигна до епископски сан и му възложиха да се заеме с църковните благодеяния за най-бедните граждани на Взаимозависимостта — работа, в която надделяваше практичното, а не чисто духовното.

С издигането и навлизането си в недрата на Църквата на Взаимозависимостта Ленсън, вече епископ Орнил, придаваше все по-малка тежест в паметта си на видението за Пророчица Рашела, което го подтикна да се посвети на религията. От разтърсваща случка, тласнала го към църквата, то се превърна постепенно в здрава опора на вярата му, после в странно събитие, помогнало му да избере житейския си път, след това в история, която да споделя с най-близките си приятели сред църковните съратници, по-нататък в интересен анекдот, разказван на паството, и накрая в шега, подобаваща за коктейли, която подхвърляше на нови познати по молба на друг епископ.

— Това трябва да е било прекрасен момент за вас — каза му една млада жена на такъв прием.

— Вероятно се дължеше на хипоксия — отрече той с обаятелна скромност.

В някакво закътано ъгълче на ума си Ленсън съзнаваше колко е жалко, че единствените мигове на религиозен екстаз в живота му постепенно са били омаловажени и обяснени с нарушен процес в обмяната на веществата, и то не само от околните, а и от самия него. Но смяташе, че има добър отговор за това закътано ъгълче: вместо един криво разбран мистичен момент получи цял живот дейна служба в църквата, която беше един от крайъгълните камъни в най-успешната и до голяма степен най-трайната от всички човешки цивилизации. Циниците биха казали, че църквата, вписана толкова добре в системата на империята, е просто поредното средство за контрол.