ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Апокалипсис Джон Скальци На Мег Франк и Джеси Лип Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня. — Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“. Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб. — Какво става? — попита той. — Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше? — Ами да. — Вече ни преследва. Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината. — Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си. — Да, платихме си — натърти тя. Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“. — Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката. — Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс. — Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас. — Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути. Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Според мен е по-подходящо да кажем, че от практична гледна точка църквата смята повечето видения не за божествено озарение, а за последствие от други, не толкова драматични явления. По-добре е проблемът да бъде решен, а не това състояние да се задълбочи и вероятно да породи риск от разкол.

— Но аз имах видение и всичко е наред с психиката ми.

Прин сви рамене.

— Предполагам, че е било породено от хипоксия.

Ленсън пусна думите й покрай ушите си.

— А какво се случва, ако емперо заяви, че има видения? Емперо оглавяват църквата. И

за тях ли

важи процедурата?

— Не знам — призна Прин. — Не се е случвало от времето на Рашела.

— Никога ли? — недоверчиво промърмори Ленсън.

— След коронясването си емперо обикновено не се занимават много с църквата. Имат си други грижи. Ти също, Ленсън.

Читать дальше

— Значи смятате, че трябва да припиша видението си на липсата на кислород.

— Мисля, че трябва да приемеш видението си като дар — каза тя и вдигна ръка в жест, който трябваше да успокои повереника й. — По каквато и причина да те е осенило, вдъхновило те е да посветиш живота си на църквата, а това е благо за тебе и може да се окаже благо и за църквата. То вече преобрази живота ти, Ленсън. Доволен ли си от пътя, който избра?

— Да — искрено отговори той.

— Видя ли? Ето защо няма значение дали се дължи на божествено вдъхновение, или на временен недостиг на кислород. Важното е, че по-късно, когато на организма ти не е липсвал кислород, ти си решил да се отдадеш на църквата. Затова нека и двамата се възползваме от това колкото може по-добре, съгласен ли си?

Ленсън реши да се възползва колкото може по-добре и се зае усърдно с ученето в семинарията. Отначало избираше и незадължителни курсове за мистицизма в Църквата на Взаимозависимостта, в които ироничното беше, че разглеждаха темата сухо и непривлекателно. От писанията, които църквата иначе би трябвало да забрани или да обяви за богохулство, просто изстискваха всякаква романтика чрез затрупването им с томове коментари, очевидно предназначени да приспят читателя. Ленсън прочете толкова от тях, колкото можа да понесе, и накрая откри, че интересът му избледнява полека, а с времето — все по-бързо.

Промяната у него имаше две страни. Първо, надделяваха всекидневните изисквания на богословското и свещеническото обучение. Времето и влечението, които можеше да отдели за по-езотеричните особености на църквата — а в края на краищата те се оказаха съвсем незначителни, — намаляваха, докато се занимаваше с по-обикновените подробности на служението и помощта за хората, стажуваше в Средоточие и Си'ан, наблюдаваше и помагаше на свещениците и работещите за църквата миряни да си изпълняват задълженията, каквито щяха да бъдат възложени и на него някой ден.