ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Очите на спящия в него художник съзираха фантастично царство, изрисувано в златно, розово и пурпурно; но геологът, какъвто всъщност беше, виждаше серия разседи от Горната Креда — наклонени, разцепени, оголени и ерозирали с времето, сякаш вечността бе разстлала пустош на земята, оставяйки след себе си отломки от многоцветни скали.

Уедърс извади пакет „Бул Дърхам“ от мръсния джоб на ризата си и сви цигара с възлестите си, почернели от мръсотия ръце. Ноктите му бяха изпочупени и пожълтели. Той драсна една кибритена клечка, запали самоделната папироса и смукна жадно. През последните две седмици бе ограничил тютюневата си дажба, но сега можеше да се поразпусне малко.

Читать дальше

Целият му досегашен живот бе само пролог към тази вълнуваща седмица.

Животът му щеше да се промени за миг. Щеше да уреди нещата с дъщеря си, Роби, да я доведе тук и да й покаже находката си. Тя щеше да прости манията му, непоседливия му начин на живот, безкрайните му отсъствия. Находката щеше да ги изкупи. Никога не е бил в състояние да осигури на Роби нещата, с които другите бащи обсипват дъщерите си — пари за колеж, кола, помощ за наема. Сега щеше да я освободи от келнерския поднос в „Ред Лобстър“ и да финансира художническото ателие и галерията, за които тя мечтаеше.

Уедърс присви очи срещу слънцето. Оставаха два часа, преди да се скрие зад хоризонта. Ако не тръгнеше, нямаше да стигне Чама ривър до мръкнало. Солт, магарето му, не бе поено от сутринта и Уедърс не искаше да умре в ръцете му. Той погледна към дремещото на сянка животно, ушите му бяха клюмнали, а устата му трепереше, очевидно сънуваше някакъв кошмар. Изпита жал към старото инатливо добиче.

Той изгаси цигарата и прибра фаса в джоба си. Отпи една голяма глътка от манерката и изля малко от нея върху кърпата си, след което избърса лицето и врата си със студената вода. Преметна манерката през рамо, отвърза магарето и го поведе на изток през пустинното плато от пясъчник. Отдалечен на четири-петстотин метра, спиращият дъха каньон Хоакин бе издълбал огромен пролом в Меса де лос Виехос, Платото на древните. Изчезващ в сложна мрежа от каньони, известни като Лабиринта, той криволичеше през целия си път до Чама ривър.

Уедърс се взря надолу. Дъното на каньона тънеше в синя сянка, сякаш бе под вода. Там, където завиваше и тръгваше на запад — ограничен от двете страни от платата Орфан и Дог, той съзря на около осем километра широкия отвор към Лабиринта. Слънцето пронизваше наклонените върхове и омагьосващите скални образувания, отбелязвайки входа му.

Той спря поглед върху ръба, докато откри бледата неясна пътека, водеща към дъното. Беше стръмна и несигурна и се губеше на много места, принуждавайки пътешествениците да се спускат хиляди стъпки надолу.