ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Единствен маршрут от Чама ривър към източния район на високото плато, тази пътека обезкуражаваше дори и най-смелите сърца.

За което, впрочем, Уедърс бе много благодарен.

Той тръгна предпазливо надолу заедно с магарето и въздъхна с облекчение, когато наближи и видя сухия пясък по дъното. Хоакин щеше да го отведе до входа на Лабиринта и оттам — до Чама ривър. По Чама имаше естествен бивак, където реката правеше остър завой с лиман, в който можеше да се поплува. Да поплува… добра идея. До утре след обяд би трябвало да е в Абикию. Първо щеше да телефонира на Хари Диърборн (батерията на сателитния му телефон се бе изтощила преди няколко дни), за да му съобщи… Уедърс изтръпна при мисълта за спиращите дъха новини.

Пътеката най-сетне стигна до дъното. Той вдигна очи нагоре. Каньонът беше тъмен, но късното следобедно слънце осветяваше ярко ръба на скалите. Замръзна. На хиляда стъпки височина, върху фона на скалата се открояваше мъж, който гледаше надолу към него.

Той изруга наум. Беше същият мъж, който го бе следвал от Санта Фе към Чама преди две седмици. От онези хора, които знаеха за уникалните способности на Уедърс, хора, твърде мързеливи или глупави, за да направят свои собствени проучвания и затова вечно с претенции към другите. Той извика на мъжа: мършав тип, от онези, дето вечно подражават и се правят на рокери. Беше се мъкнал подир него през цялото време, изоставайки на около километър отзад, без дори да прави усилие да се прикрива. Беше видял същия шегаджия в началото на пътешествието си в пустинята. С превързана около главата кърпа го бе следвал пеша до Хоакин от река Чама. Уедърс бе загубил преследвача си в Лабиринта и стигна до върха на Платото на древните, преди онзи да се е добрал дотам.

И две седмици по-късно — ето го отново! Упорито копеле.

Стем Уедърс проследи ленивата извивка на старото корито, после вдигна очи към върховете на скалата, маркиращи изхода на Лабиринта. Онзи щеше да изгуби следите му в Лабиринта. И може би този път кучият син щеше да си остане вътре.

Той продължи да се спуска по стената на каньона, като поглеждаше от време навреме след себе си. Вместо да го последва, обаче, мъжът бе изчезнал. Може би предполагаше, че има по-кратък път за надолу.

Уедърс се усмихна, защото нямаше друг път.

След едночасово тътрене надолу го обхванаха гняв и безпокойство. Мъжът очевидно беше аматьор. Не за пръв път някой глупак го преследваше в пустинята, само колкото да се изгуби. Всички искаха да са като Стем, но не можеха. Беше се занимавал с това през целия си живот и имаше развито шесто чувство — то бе необяснимо.