ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Добре, ако нещо те обезпокои, позвъни ми — засмя се шефът. — Ще дойда да ти държа ръката.

На един от компютърните екрани нещо започна да примигва.

— В момента получаваме прогнозата от Бароу — обясни Спаркс. Той напечата „TYPE“ на клавиатурата пред себе си и бюлетинът незабавно се появи на единия от екраните.

— Господи, шефе, за ветрове със скорост сто и осемдесет възела

5

5 Английска мярка за скорост, равна на една морска миля (1853 м) в час. — Бел.пр.

. И вълни! Споменават за вълни от двайсет до трийсет фута високи, забелязани по крайбрежието. А температурата… — и той подсвирна — четирийсет и един под нулата. Леден дъжд. Не се шегувам, леден дъжд. И какво очакват, някакъв шибан пролетен дъждец ли? Тази проклета платформа ще прилича на Ниагарския водопад, преди да се съмне.

— Езикът ти става непоносим, Спаркс — сряза го Лансдейл. — Ще взема да пиша на майка ти.

— Добре, само че й пиши и от кого се научих.

Лансдейл се засмя:

— Ще чакам да се обадиш, ако нещата започнат да стават сериозни — каза той и излезе от стаята. Вървейки по тунела към бара, той дочуваше блъскането на вълните в стоманените крака под себе си, както и свистенето на вятъра между въжетата. Харесваше му да слуша и усеща бурята. Но „Торо“ беше яка като товарно муле и несломима като Анапурна.

Взе асансьора за втория етаж и се отправи към бара. Уили Нелсън се жалваше от джубокса, а в ъгъла, под главата на гигантско карибу, ударено през уикенда по време на лов в Юкон от един от работещите на платформата, няколко души играеха покер. Лансдейл обожаваше тази обстановка. Това беше Стария Запад, беше превземането на последната граница, бяха Джон Уейн, Ренди Скот и Хенри Фонда, беше коралът „Окей“

6

6 „Престрелката при корала Окей“, американски уестърн (1957, реж. Джон Стърджис). — Бел.пр.

— всичко събрано в едно. Той погледна към вътрешността на бара и видя Мардж Кохран, една от четирите жени на платформата — червенокоса жена, малко над четирийсетте, която работеше като дърводелец. Тежката работа беше оставила своите следи и по нея, но в малко ъгловатото й лице и в тези тюркоазно сини очи все още можеше да се види някакво ехо на младостта. Благодарение на работата тялото й беше стегнато и младо. И въпреки бръчиците по загорялото от слънцето лице, тя беше красива жена — земна, смела и честна.

Шефът продължи да я наблюдава доста дълго, но тя не му обръщаше внимание. Накрая, понеже той не сваляше пронизващия си поглед от нея, тя се обърна и устните й за миг потрепнаха в лукава усмивка.

Силна жена, помисли той. Да, здрава. Мека сърцевина, покрита със стомана отвън.

Поръча си една бира „Карта Бланка“ и я изпи на един дъх, докато в бара нахлуваше група техници от нощната смяна.

— Една игра, шефе? — попита някой.

— Запазвам си правото — отвърна той.