— Добре, ако нещо те обезпокои, позвъни ми — засмя се шефът. — Ще дойда да ти държа ръката.
На един от компютърните екрани нещо започна да примигва.
— В момента получаваме прогнозата от Бароу — обясни Спаркс. Той напечата „TYPE“ на клавиатурата пред себе си и бюлетинът незабавно се появи на единия от екраните.
— Господи, шефе, за ветрове със скорост сто и осемдесет възела
5
5 Английска мярка за скорост, равна на една морска миля (1853 м) в час. — Бел.пр.
. И вълни! Споменават за вълни от двайсет до трийсет фута високи, забелязани по крайбрежието. А температурата… — и той подсвирна — четирийсет и един под нулата. Леден дъжд. Не се шегувам, леден дъжд. И какво очакват, някакъв шибан пролетен дъждец ли? Тази проклета платформа ще прилича на Ниагарския водопад, преди да се съмне.
— Езикът ти става непоносим, Спаркс — сряза го Лансдейл. — Ще взема да пиша на майка ти.
— Добре, само че й пиши и от кого се научих.
Лансдейл се засмя:
— Ще чакам да се обадиш, ако нещата започнат да стават сериозни — каза той и излезе от стаята. Вървейки по тунела към бара, той дочуваше блъскането на вълните в стоманените крака под себе си, както и свистенето на вятъра между въжетата. Харесваше му да слуша и усеща бурята. Но „Торо“ беше яка като товарно муле и несломима като Анапурна.
Взе асансьора за втория етаж и се отправи към бара. Уили Нелсън се жалваше от джубокса, а в ъгъла, под главата на гигантско карибу, ударено през уикенда по време на лов в Юкон от един от работещите на платформата, няколко души играеха покер. Лансдейл обожаваше тази обстановка. Това беше Стария Запад, беше превземането на последната граница, бяха Джон Уейн, Ренди Скот и Хенри Фонда, беше коралът „Окей“
6
6 „Престрелката при корала Окей“, американски уестърн (1957, реж. Джон Стърджис). — Бел.пр.
— всичко събрано в едно. Той погледна към вътрешността на бара и видя Мардж Кохран, една от четирите жени на платформата — червенокоса жена, малко над четирийсетте, която работеше като дърводелец. Тежката работа беше оставила своите следи и по нея, но в малко ъгловатото й лице и в тези тюркоазно сини очи все още можеше да се види някакво ехо на младостта. Благодарение на работата тялото й беше стегнато и младо. И въпреки бръчиците по загорялото от слънцето лице, тя беше красива жена — земна, смела и честна.
Шефът продължи да я наблюдава доста дълго, но тя не му обръщаше внимание. Накрая, понеже той не сваляше пронизващия си поглед от нея, тя се обърна и устните й за миг потрепнаха в лукава усмивка.
Силна жена, помисли той. Да, здрава. Мека сърцевина, покрита със стомана отвън.
Поръча си една бира „Карта Бланка“ и я изпи на един дъх, докато в бара нахлуваше група техници от нощната смяна.
— Една игра, шефе? — попита някой.
— Запазвам си правото — отвърна той.






