ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Имам нужда да подремна — и излезе, отправяйки се към апартамента си на третия етаж.

На сто и петдесет фута под краката на Лансдейл, четиримата мъже продължаваха опасната си работа. Водачът задържаше подводния скутер по течението, докато един от леководолазите постави халката на въжето, вързано за сандъка в карабинката на колана си, след което скъси въжето до минимум. Очевидно той бе физически най-силният плувец, чийто бицепси се издуха под материята на термоизолационния костюм, докато заемаше позиция под и зад сандъка.

В този миг водните маси около тях изненадващо и мощно се разлюляха. Очевидно отгоре, деветдесет фута над тях, беше преминала огромна вълна. Опашката на вълната подхвана скутера и го обърна така, че за миг той застана с носа нагоре, преди неговият водач да овладее ситуацията. Свързващото въже за миг се отпусна и после рязко се опъна пак. Камшичното движение го изтръгна от ръцете на гиганта, заел се със сандъка. Разгневеното море го понесе настрани от въжето, превъртайки го като незначително водорасло към колоната. Той мощно загреба срещу носещото го течение, но това бе като опит на дете да се измъкне от всмукващия го водовъртеж. Гигантската колона го притегляше като магнит. Мъжът се превъртя още няколко пъти и се блъсна с цялата си дължина в колоната. Главата му се стовари в стоманата. Тялото му заагонизира в тръпката на смъртта и порой червени мехурчета бликна от регулатора на дихателната смес, понасяйки се криволичейки към повърхността.

Читать дальше

Водачът гневно блесна с единственото си око, придърпа отпуснатото тяло за спасителното въже и надникна през стъклото на маската. Очите на ранения бяха полуотворени, но в тях се виждаше само бялото. От носа му течеше кръв и запълваше маската. Той поклати глава към останалите членове на групата, освободи въжето от карабинката и пусна тялото. Течението поде умиращия мъж и го изтегли до края на спасителното въже.

Водачът се оттласна с плавниците в посока на колоната и после остави течението да го приближи до нея. Към него се присъедини още един от групата. Двамата започнаха да се спускат надолу покрай нея, докато не стигнаха до заварена сглобка. Борейки се с морето, те привързаха сандъка, а поелият управлението на скутера се мъчеше да удържи машината срещу течението. Когато операцията завърши, водачът дръпна някаква ръчка отстрани и капакът се отвори. Той насочи светлината на фенерчето си вътре. Беше часовников механизъм. Нагласи го на четири часа, след което двамата с помощника му заплуваха нагоре към стоманеното въже. Тялото на третия леководолаз висеше под тях и се блъскаше в колоната. От регулаторната клапа вече не излизаха мехурчета.