ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Когато се добраха до скутера, водачът преряза връзката с колоната със секач и въжето се изскубна на свобода. Тримата останаха сгушени един до друг, а трупът се люшкаше в края на спасителното въже, докато водачът направи справка с компаса и насочи лъча в тъмнината, отдалечавайки се със скутера от смъртоносната колона.

След малко те се загубиха в черните води на морето, теглейки зловещия си товар.

Цяла стена от екрани на монитори в стаята на Лансдейл му даваше възможност да наблюдава по вътрешната тв мрежа какво става в контролните зали, както и навън. Суграшица вееше през въжетата на „Торо“ и почти по цялата палуба.

Скоростта на вятъра е към сто и десет, може би и двайсет възела, помисли си той. Ураганен вятър, който при това се засилва.

На вратата леко се почука.

— Отворено е — обади се Лансдейл.

Влезе Мардж, затвори вратата зад гърба си, за няколко секунди го изгледа усмихнато, след което щракна ключалката на вратата, без да сваля поглед от него.

— Абсолютно безсрамна си — каза той.

— Няма такова нещо на тази баржа — възрази тя.

— Баржа! Боже, какво светотатство! — изсмя се той. — Ти идваш при мен само защото съм капитанът на отбора.

— Ами! Само исках да видя дали бачкаторите правят любов, без да си свалят чорапите.

— Зависи колко е студено.

— Около двайсет под нулата е и продължава да пада.

— В такъв случай, може би няма да ги сваля.

— Така си мислиш.

Тя прекоси дневната и поспря за миг пред лавицата с книги. Шели, Колридж, Шекспир, „Дзен и дзен класика“ на Франк, френски и испански речници, „Алена жътва“ и „Кървави пари“ на Хамет. После погледна през илюминатора към сивото, безжизнено, безкрайно море и вълните, шибани от суграшицата и вятъра.

— Страшничко е — въздъхна тя. След това обърна гръб на прозореца. — Боже, с какво удоволствие ще се върна в цивилизацията, където през деня е светло, а през нощта тъмно.

Той приготви ром с кока-кола и взе чашата, за да й я занесе в другия край на стаята.

— Защо, по дяволите, реши да останеш тук през празниците? — попита той. — Сигурен съм, че не е било заради премията.

— Че защо? Шейсет и два и петдесет в добавка към сто двайсет и петте. Прави почти две хиляди долара за две седмици. Освен това единият ми син е някъде из Върмонт с отбора по ски на колежа, а другият гостува на приятелката си в Охайо. За какво да се прибирам?

— Това ли е?

— Е… ти също си тук.

— Мислех, че си забравила.

— Трудно бих могла.

— Разведена ли си? — зададе той нов въпрос. Никога преди не бяха разговаряли на лични теми.

— Вдовица. Омъжих се на двайсет и две и овдовях на трийсет и седем.

— Какво се случи?

— Той се скапа от работа. На четирийсет и две години.