ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Един ден тръгна за офиса и после го видях в погребалното бюро, където някакъв тип се опита да ми продаде ковчег за пет хиляди долара, докато си бършеше ръцете над тялото му.

— Признавам, че е малко неприятно.

— Малко неприятно? Може би. Съвсем малко. Само дето промени живота ми из основи.

— Обичаше ли го?

— О, аз… разбира се. Разбира се, че го обичах. Беше свестен човек.

— Господи, каква епитафия. „Тук лежи Джо, който беше свестен човек“.

— Казваше се Алек.

— Епитафията не става по-добра от това.

— Добре тогава, не беше човек, който може да накара сърцето ти да трепне. Обаче създаваше… уют. Алек можеше да създаде страхотен уют около себе си.

Читать дальше

— И как се случи, че ти стана дърводелец? На тази баржа, както я нарече.

— Ами, преди това се занимавах с реставрация на антични мебели. Бизнесът западна. И когато се осъзнах, разбрах, че съм станала бачкатор. А ти? Диплома по електроника, а си покрит с татуировки. Нещо не се връзва.

— За това трябва да благодаря на един стар мръсник на име Рюфъс Хейгуд.

— Рюфъс Хейгуд ли?

— Да. Довършвах работата над дипломата си в Луизиана и през цялото време ми досаждаха кадровиците от ITT, Esso, AT&T и Bell Labs, които ми разправяха колко страхотно ще бъде, ако се хвана на работа при тях, и ето че един ден се появи старият Рюфъс, разказа ми, че с маса труд довършва дървена платформа в Персийския залив и буквално ми каза: „Ще ти дам по десет сребърника на час, което е повече от онова, което ще заработиш при другите копелета, а в добавка ще те науча на всичко, което трябва да се знае за петрола. Ти, от своя страна, ще ми разкажеш какво пише в книжките…“, от което разбрах, че той изобщо не беше учил. Та, следващите седем години се влачихме заедно от една платформа на друга. Той ми разказваше по час-два за шисти и сондажи, а аз му се отплащах в продължение на също час-два с Шели, Колридж и Хамет. Но, да, научих каквото трябваше за петрола!

— Къде е той сега?

— Някъде заедно с твоя Алек, където и да е това. Удави се. По време на риболов в някакво скапано езеро из Флорида. Напил се и паднал от лодката. Старото копеле така и не пожела да се научи да плува.

Навън вятърът виеше и покриваше прозореца с мокър, лепкав сняг.

— Чудесна вечер да си на закрито — обади се Мардж. — Можем да запалим огъня и да се гушнем един в друг.

— Ако имахме камина.

— Ще си представим, че имаме — предложи тя.

— Не са ме сваляли цели три месеца.

Тя вдигна четири пръста.

— Бия те с един повече.

— Имаш репутация на девата на „Торо“ — коментира Лансдейл.

— Правил си справки за мен, а?

— Е, в задълженията ми влиза всички на борда да са доволни. Не можем да си позволим проблеми с морала.

— Е, сега ще имаш един проблем, за който можеш да се погрижиш в момента — каза тя, приближавайки.

— Безсрамна си — повтори Лансдейл.