С нетърпеливо движение той разкъса бикините, пое набъбналия й клитор между устните си и започна бавни кръгове с глава, докосвайки я с език.
Пръстите, вплетени в косата му, се свиха и тя започна да насочва главата му в синхрон със собствените си движения. Усети, че тялото й се стяга. Пое дълбоко въздух и започна да го изпуска на малки порции. Отново и отново. И пак. След това се изправи в седнало положение, без да изпуска главата му от краката си.
Темпото се увеличи, дишането й стана още по-накъсано, движенията още по-бързи. Изведнъж всички мускули на тялото й сякаш замръзнаха, тя бавно отметна глава назад, изправи крака, спря да диша за миг и после извика, мятайки глава напред-назад в оргазъм.
— О, господи — викаше тя, — стига! — Но той не спираше и тя почувства нов пристъп, отново затрепери и през нея премина нова огнена вълна, обгръщайки цялото й тяло, така че не можеше да проговори, нито да диша, усещайки как експлодира.
Тогава той се обърна по гръб, подхвана я през кръста, притегли я към себе си така, че тя се озова легнала по гръб върху него, после тя се пресегна, напипа пениса му, вкара го в себе си, докато той галеше гърдите й с едната си ръка и й помагаше да стигне отново до оргазъм с другата.
— Стига… толкова — с труд произнесе тя, но той не можеше да спре. Спазматичните му движения в нея ставаха все по-бързи, пръстите му трескаво галеха устните й и усещайки, че тялото й отново се втвърдява, той експлодира с вик на облекчение и тогава той се разсмя, а миг по-късно тя отново стигна до оргазъм. Той, повдигнал коленете й, се натисна между бедрата й и остана в нея, докато можеше.
Бурята навън виеше покрай прозореца.
Лансдейл се събуди неочаквано. Остана легнал в леглото, примигвайки, питайки се какво го беше събудило така ненадейно. Осветлението в спалнята беше включено и Мардж лежеше до него, спейки непробудно. Часът беше 3:15 сутринта. Изправи се седнал в леглото, ръката му намери сама слушалката на телефона и той набра номера на залата, от която се осъществяваше контрола над стабилизатора. Чу сигналът за позвъняване само веднъж и нечий глас в ухото му се осведоми:
— Ало?
— Обажда се шефът, с кого говоря?
— Барни Пъркинс.
— Всичко наред ли е при вас?
— Не съм сигурен.
Лансдейл се изуми от отговора на Пъркинс. Той скочи, притисна слушалката с главата в рамото си, събра дрехите си от пода и столовете, където бяха изпопадали само преди няколко часа.
— Какво означава това „не съм сигурен“?
— Има нещо… хм… някакъв тремор, шефе.
— Тремор?
— Да. Беше… не знам, беше… сякаш цялата платформа се разтресе…
— Как се разтресе? Какво, по дяволите, означава това?
Докато говореше, Лансдейл наблюдаваше монитора, на чийто екран се виждаше външната част на „Торо“ — покрита с лед, подобна на някакъв леден замък.






